— Всички искахме. Най-напред играехме на каубои и индианци, след това станахме войници.
— Ти беше ли във Виетнам?
Стивън поклати глава.
— Не. Някак си се измъкнах от военните истории. Не защото не одобрявах. Трябва да разбереш, че става дума за времето много, много преди да се появят онези с дългите коси. Никой нямаше нищо против военните. Аз също не се страхувах. Тогава все още нямаше от какво да се страхуваме. Ние бяхме Съединените щати, нали? Трябваше да сритаме онези жълтурковци с дръпнати очи, най-много шест месеца, и толкова. Никой не се безпокоеше, че ще го изпратят там. Просто изглеждаше някак старомодно. Всички уважавахме тези неща, обичахме да слушаме разкази, но ни се струваше, че е нещо от вчерашния ден, разбираш ли какво искам да кажа? Аз исках да се занимавам с бизнес. Исках от магазинчето на баща си да направя голяма корпорация. Струваше ми се, че това си заслужава усилията. Смятах, че е нещо далеч по- американско, отколкото да постъпя в армията. В онова време това изглеждаше не по-малко патриотично.
— Значи се отърва от войската? — попита Ричър.
— Извикаха ме в донаборната комисия, но бях подал документи за кандидатстване в колеж и ме прескочиха. Баща ми беше близък с председателя и, предполагам, това също помогна в случая.
— Как реагира Виктор, когато научи?
— Нямаше нищо против. Не беше проблем. Аз не бях против войната или нещо подобно. Чисто и просто беше въпрос на личен избор, дали да предпочетеш нещо от миналото или нещо от бъдещето. Аз исках бъдещето. Виктор искаше армията. Но като че ли знаеше, че… че е някак глупаво. Истината е, че беше под влиянието на баща си. Бил е негоден за военна служба през Втората световна война. Моят старец беше пехотинец и се бе сражавал в Тихия океан. Виктор сякаш смяташе, че семейството му не е дало каквото трябва. Искаше да го направи той, нещо като да изпълни дълга си. Сега ти звучи надуто, нали? Тогава обаче всички мислехме по този начин. И дума не може да става за сравнение с днешните момчета. Тук всички бяхме сериозни и старомодни, а Виктор може би малко повече от останалите. Много сериозен, много усърден. Но в никакъв случай не необикновен.
Ричър бе пренесъл близо три четвърти от торбите. Спря, за да почине, и се подпря на вратата на пикапа.
— А беше ли умен?
— Достатъчно умен, струва ми се — отговори Стивън. — Справяше се добре в училище, без да е някакво дете-чудо. През годините тук имахме хлапета, от които излезе нещо. Адвокати, лекари. Едно от тях отиде в НАСА. Беше малко по-малък от мен и Виктор. Виктор беше достатъчно умен, но все пак трябваше да се труди, за да получава високите си оценки, доколкото си спомням.
Ричър отново се зае с торбите. Беше запълнил най-напред по-далечните рафтове и се радваше, че го е направил, защото ръцете започваха да го болят.
— А забърквал ли се е някога в неприятност?
Стивън го изгледа раздразнено.
— Неприятности? Май не си ме слушал. И най-калпавото дете от онова време днес би изглеждало като ангел, а Виктор беше честен до крайност.
Още шест торби. Ричър избърса длани в панталоните си.
— А как ти се стори, когато го видя за последен път?
Стивън се замисли за момент.
— Малко поостарял, предполагам. Аз бях остарял с една година, а той като че ли с пет. Но не беше по- различен. Същият. Все така сериозен, усърден. Посрещнаха го с парад, защото бе получил медал. Той много се смути. Казваше, че медалът не бил нищо особено. След това замина пак и повече не се върна.
— Ти как го понесе?
Стивън се замисли отново.
— Доста зле. Познавах го цял живот. Много щях да се радвам, ако си беше дошъл у дома, но пък, от друга страна, се радвам и че не си дойде в инвалиден стол или нещо такова, както се случи на мнозина.
Ричър приключи с торбите. Намести последната с длан и се облегна на подпората до Стивън.
— Ами тази мистерия… Това, което стана с него?
Стивън поклати глава и се усмихна тъжно.
— Няма никаква мистерия. Убили са го. Тук нещата опират до това, че двама старци отказват да приемат три неприятни истини.
— Кои са те?
— Много просто. Първата е, че синът им е мъртъв. Втората е, че е убит в някаква забравена от Бога джунгла, където никой никога няма да го намери. Третата е, че властите по онова време започнаха да играят непочтено и престанаха да вписват изчезналите по време на военни действия в списъка на жертвите, за да не расте бройката прекомерно. На хеликоптера на Виктор е имало поне десет момчета, когато са го свалили. Тези десет имена автоматично отпадат от вечерните новини. Такава беше политиката, а сега е твърде късно, за да го признаят.
— Така ли смяташ?
— Разбира се — отговори Стивън. — Войната тръгна на зле, властите също, заедно с нея. За моето поколение не беше никак лесно да приеме този факт, казвам ти. Вие, по-младите, може би по-лесно възприемате тези неща, но бъди сигурен, че старци като семейство Хоби никога няма да се примирят.
Замълча и погледна разсеяно рафтовете с торбите цимент и празния пикап.
— Прехвърли един тон цимент. Искаш ли да влезем вътре, за да се измиеш? Ще ти купя нещо разхладително за пиене.
— Искам да хапна — отвърна Ричър. — Не съм обядвал.
Стивън кимна и се усмихна тъжно.
— Карай на юг. Има закусвалня точно след железопътната гара. Там някога пиехме млечните шейкове до девет и половина в събота вечер и се мислехме за Франк Синатра и компания.
Закусвалнята явно се бе променяла многократно от времето, когато смелите местни момчета с картончета в спиците на велосипедите бяха пили млечни шейкове в събота вечер. Сега беше заведение, обзаведено в стила на седемдесетте, с тухлена фасада и зелен покрив, но с блясъка на деветдесетте, с ярки сини и розови неонови надписи по витрините. Ричър взе кожената папка със себе си, дръпна вратата и влезе в хладното помещение, вмирисано на фреон и хамбургери, както и на силния препарат, с който напръскват масите, преди да ги почистят. Седна на бара. Едно жизнерадостно пълно момиче на двайсет и няколко сложи пред него салфетка и прибори и му връчи меню с размери на улична реклама, със снимки на предлаганите ястия и писмени описания. Поръча си голям хамбургер, съвсем леко препечен, швейцарско сирене, салата от зеле и моркови с кръгчета лук и се обзаложи сам със себе си, че изобщо няма да прилича на снимката от менюто. След това изпи чаша вода с лед, поиска още една и отвори папката.
Съсредоточи се над писмата на Виктор до родителите му. Общо бяха двайсет и седем — тринайсет от местата, където го бяха обучавали, и четиринайсет от Виетнам. Те свидетелстваха за всичко, което беше чул от Ед Стивън — правилни изречения, акуратен правопис, стегнати фрази. Ръкописни букви, каквито използваха всички, получили образование в Америка между двайсетте и шейсетте, но с обратен наклон. Левичар. Никое от двайсет и седемте писма не превишаваше първата страница с повече от няколко реда. Човек на дълга. Човек, който си дава сметка, че се смята за нелюбезно да завършиш писмо на първата страница. Добър, възпитан, изпълняващ дълга си, левичар, скучен, конвенционален, нормален човек, солидно образован, но не чак гений.
Момичето му донесе хамбургера. Сам по себе си беше внушителен, но доста се различаваше от огромния деликатес, който бе изобразен на снимката от менюто. Зелето плуваше в побелял оцет в смачкана картонена купа, кръгчетата лук бяха подпухнали и еднакви, като малки кафяви автомобилни гуми. Швейцарското сирене беше нарязано толкова тънко, че бе станало прозрачно. Поне имаше вкус на сирене.
Снимката, направена след парада при дипломирането в Ръкър, бе по-трудна за тълкуване. Фокусът не беше добър, а нахлупената фуражка скриваше очите на Виктор в дълбока сянка. Раменете му бяха изпънати
