снимки на мястото им. После осъзна, че му предават щафетата. Като церемония. Тяхното издирване бе поето от Лион, сега трябваше да го поеме той.
Папката беше тънка. Освен трите снимки, които бе видял, нямаше кой знае какво — няколко писма до дома от сина войник, няколко официални писма от армията. И няколко документа, показващи как са се стопили спестяванията им за цял живот, както и изпращането на чек за осемнайсет хиляди долара на адрес в Бронкс на човек на име Ратър, за да замине за Виетнам с проучвателна цел.
Писмата от момчето започваха с кратки описания на различните места от Юга, където бе минало обучението му. След това имаше кратко писмо от Мобайл, Алабама, ден, преди да се качи на кораба за едномесечното пътуване през Панамския канал и Тихия океан до Индокитай. Следваха няколко рехави телеграми от самия Виетнам — осем от първия път и шест от втория. Хартията беше отпреди трийсет години, изсъхнала и втвърдена като древен папирус. Като нещо, открито от археолозите.
Не беше кой знае какъв писател. Писмата му бяха изпълнени с баналните фрази, които младите войници пишат до дома. Сигурно по света имаше стотици милиони родители, които пазят като съкровище стари писма като тези, писани по различно време, през различни войни, на различни езици, но посветени на едни и същи неща — храната, времето, слуховете за предстоящи сражения, успокоенията.
Отговорите от военното министерство отразяваха развитието на технологиите през период от трийсет години. Първите бяха на механична пишеща машина с неравни и неравномерно разположени букви, на места зацапани от мастилената лента. После идваха електрическите пишещи машини — доста по-равни и свежи. После компютрите — безупречен печат, на много по-хубава хартия. Изчезнал по време на акция, смята се за убит. Съболезнования. Няма друга информация.
Сделката с човека на име Ратър ги бе разорила. Имаше малко пари в брой в спестовен фонд и малък депозит в банка. Имаше и лист, изписан с неравния почерк на старицата, в който се описваха месечните им нужди и бяха събрани сумите, после бяха намалявани с различни пера, докато сумата се изравни с тази от социалните помощи, така че да се освободят собствените им пари. Вноските в спестовния фонд бяха изтеглени преди осемнайсет месеца и заедно с парите от банковата им сметка бяха изпратени на адреса в Бронкс. Имаше разписка от Ратър с ангажимента незабавно да замине за Виетнам, за да проучи положението. Целта беше да се сдобие с всички възможни сведения, които могат да са от полза — включително лични номера, история и фотографии. Следваше писмо, с дата отпреди три месеца, в което се описваше откриването на секретния лагер, рисковата, тайно направена снимка, опасният разговор през бодливата тел. Беше приложен план за организиране на спасителна акция, много подробен, при предварителна цена от четирийсет и пет хиляди долара, които трябваше да плати семейство Хоби. Пари, с които старците не разполагаха.
— Ще ни помогнете ли? — попита мисис Хоби в настъпилата тишина. — Ясно ли ви е всичко? Искате ли да научите още нещо?
Той вдигна очи към нея и разбра, че го е наблюдавала, докато преглеждаше материалите. Затвори папката и се вгледа в протритата й корица. В този момент искаше да знае само едно:
9
Мерилин Стоун пропусна обеда, защото имаше много работа, но бе доволна, защото трансформацията й харесваше. Бе започнала да гледа на всичко някак безпристрастно, което донякъде я изненадваше, тъй като се бе заела да продаде своя
Най-напред, точно както бе планирала, бяха дошли хората от транспортната компания, за да преместят мебелите. Беше ги накарала да махнат шкафа от коридора, след това креслото на Честър от всекидневната. Не защото беше лошо, а защото определено беше излишно. Беше любимият му стол, избран така, както мъжете избират нещата — защото са им удобни и познати, а не защото са стилни или подходящи. Това бе единственото нещо, донесено от предишната им къща. Бе го сложил до камината, под лек ъгъл. Постепенно бе започнала да го харесва. Придаваше на стаята приятен, уютен вид. Тъкмо това превръщаше стаята от нещо, което можеш да видиш в списание, в семейно жилище. И тъкмо затова трябваше да си отиде.
Беше накарала също така да изнесат от кухнята масата за рязане на месо. Бе мислила дълго за нея. Наистина придаваше на кухнята сериозен вид — като място, където се върши работа, където се планират и приготвят ястия. Без нея обаче се ширваха десет метра покрит с теракота под, чак до еркерния прозорец. Даваше си сметка, че ако плочките се лъснат добре, светлината от прозореца ще заблести в пода и ще изпълни цялото помещение с усещане за простор. Бе опитала да се постави на мястото на потенциалния купувач и си бе задала въпроса: Кое би те впечатлило повече? Сериозната на вид кухня? Или кухня, толкова голяма, че да ти секне дъхът? И масата за рязане на месо отиде в камиона с другите мебели.
Телевизорът от кабинета също отиде там. Честър имаше проблем с телевизорите. Домашното видео бе ликвидирало цял клон от бизнеса му — домашното кино, и той не гореше от ентусиазъм, когато ставаше дума да се купят най-новите и съвършени продукти на конкуренцията му. Телевизорът беше древен модел — около екрана имаше рамка от имитация на хром, а самият екран беше заоблен и издут като аквариум за рибки. Бе виждала по-добри модели, захвърлени на тротоара, когато гледаше през прозореца на влака, малко преди да влезе в гарата на 125-а улица. Накара работниците да махнат апарата и да свалят една библиотека от апартамента за гости, за да се запълни мястото. Реши, че така стаята изглежда доста по- добре. С библиотеката, кожените канапета и тъмните абажури изглеждаше цивилизована. Интелигентна. Място за вдъхновение. Сякаш купувачът щеше да купува и начин на живот, а не само къща.
Отдели известно време, за да подбере книги за малките масички. След това дойдоха от цветарския магазин с няколко картонени кутии, пълни с цветя. Мерилин накара момичето да измие вазите, а след това го остави насаме със списание „Юропиън“ и му каза да подреди цветята така, както са там. Един мъж от офиса на Шерил донесе табела „Продава се“ и я заби край пътя до пощенската кутия. Градинарите дойдоха, когато си тръгваха хората за мебелите, и това предизвика няколко тромави маневри по алеята. Мерилин разведе шефа на градинарите наоколо, за да му обясни какво иска да бъде направено, и бързо се прибра вътре, преди да забръмчат моторите на косачките. Момчето от службата за поддържане на басейните пристигна по същото време, по което и хората от службата за почистване. Това донякъде я разконцентрира и за момент не беше сигурна с какво да започне. Но бързо взе решение, каза твърдо на чистачите да почакат и заведе момчето при басейна, за да му покаже какво трябва да се свърши. После пак се върна в къщата, защото почувства глад. Разбра, че е пропуснала обеда, но пък беше изпълнена със задоволство от свършената работа.
И двамата дойдоха в коридорчето, за да го изпратят. Старецът пухтя продължително с кислородния апарат, докато успее да стане от стола, а после забута бавно количката пред себе си, облягайки се на нея като на бастун. Жена му тръгна пред него, а полата на роклята й шумолеше по рамките на вратите и тесните стени на коридорчето. Ричър излезе последен, стиснал здраво кожената папка. Старицата се зае да отключи вратата, докато съпругът й пухтеше и пъшкаше, сграбчил дръжката на кислородния апарат. Най-накрая вратата се отвори и отвън нахлу свеж въздух.
— Тук наоколо останал ли е някой от старите приятели на Виктор? — попита Ричър.
— Това важно ли е, майоре?
Той сви рамене. Бе разбрал, че най-добрият начин да подготвиш хората за лошата новина е да си дадеш вид, че работиш много задълбочено още от самото начало. Слушаха по-добре, ако знаеха, че всички възможности наистина са изчерпани.
— Нужно е да натрупам малко начални сведения — отговори той.
Старците го изгледаха озадачено, но не искаха да разсъждават върху това, защото той беше последната
