им надежда. Животът на сина им беше в негови ръце, съвсем буквално.
— Ед Стивън от железарския магазин, предполагам — каза мистър Хоби накрая. — Много бяха близки с Виктор още от детската градина, чак до дванайсети клас. Само че това беше преди трийсет и пет години, майоре. Не виждам какво значение може да има сега.
Ричър кимна, защото наистина нямаше никакво значение.
— Имам телефонния ви номер — каза той. — Ще ви се обадя веднага щом науча нещо.
— Разчитаме на вас — каза старицата.
Ричър кимна отново.
— За мен беше удоволствие да се запозная с вас — каза той. — Благодаря за кафето и кейка. И… много съжалявам за положението, в което се намирате.
Те не отговориха. Това, което им каза, бе пълна дивотия. Трийсет години кошмар, а той ги уверява, че съжалявал за положението им? Обърна се, стисна немощните им ръце и тръгна към обраслата с храсталаци алея. Стигна до колата. Стискаше папката и гледаше неотклонно напред.
Излезе на заден по алеята през храсталаците и стигна до главния път. Сви вдясно и подкара по него към града. Скоро Брайтън се появи пред очите му. Пътят се разшири и стана по-гладък — видя бензиностанция и пожарна. Малък градски парк. Супермаркет с голям паркинг, банка, редица магазинчета с обща фасада.
Паркингът на супермаркета сякаш беше географският център на града. Заобиколи бавно и видя детски ясли — в двора имаше растения в саксии и градинска пръскачка, която правеше дъги на слънцето. След това голяма барака, боядисана в матово червено, издигната отделно от всичко останало — железарският магазин на Ед. Завъртя волана и спря пред дърводелската работилница.
Влизаше се през най-обикновена врата, монтирана в средата на бараката. Тя водеше към рафтове с всевъзможни неща, каквито никога не му се бе налагало да купува — винтове, пирони, болтове, ръчни инструменти, електрически инструменти, кошчета за боклук, пощенски кутии, стъкла, дограма, врати, кутии с боя. Тази плетеница водеше към сърцевината на магазина, където под няколко луминесцентни лампи бяха сложени четири тезгяха под форма на квадрат. В квадрата стояха един мъж и две момчета по джинси и ризи, със сини платнени престилки. Мъжът беше слаб и дребен, може би на петдесет, а момчетата явно му бяха синове — по-млади варианти на същото лице и физика, може би на осемнайсет и двайсет.
— Ед Стивън? — попита Ричър.
Мъжът кимна, наклони леко глава и повдигна вежди като човек, който трийсет години е отговарял на въпроси на клиенти и доставчици.
— Искам да поговоря с вас за Виктор Хоби.
В първия момент мъжът го изгледа с недоумение, после хвърли кос поглед на синовете си, сякаш връщаше като на лента целия си живот назад към времето, когато за последен път е видял Виктор Хоби.
— Умря във Виетнам, нали?
— Трябват ми малко общи сведения.
— Неговите старци ли те изпращат? — Каза го без изненада, но в гласа му също така се прокрадна и нотка на досада. Сякаш проблемите на семейство Хоби бяха добре известни в градчето и толерирани, макар и отдавна да не будеха никакво сериозно съчувствие.
Ричър кимна.
— Трябва да добия представа що за човек е бил. Говори се, че си го познавал много добре.
Стивън отново го погледна с недоумение.
— Да, предполагам, че го познавах добре, само че тогава бяхме хлапета. След като завършихме училище, съм го виждал само веднъж.
— Ще ми разкажеш ли за него?
— Имам доста работа. Трябва да разтоварвам стока.
— Мога да ти помогна. Ще говорим, докато разтоварваме.
Стивън беше готов да каже „не“ съвсем по инерция, но в последния момент се вгледа в ръста на Ричър и се усмихна като хамалин, на когото съвсем изневиделица са предложили да използва подемна машина, при това безплатно.
— Добре — каза Ед. — Отзад.
Излезе от ограденото с тезгясите място и поведе Ричър към задната врата. Пред навес с ламаринен покрив бе паркиран пикап, натоварен с торби цимент. Рафтовете под навеса бяха празни. Ричър свали якето си и го метна върху предния капак на пикапа.
Торбите бяха от дебела хартия. От работата по басейните бе научил, че ако хванеш такава торба с две ръце по средата, хартията може да се скъса. Трябваше да се хващат в ъгъла, с една ръка. Така щеше да опази и дрехите си от прахоляка. Торбите тежаха по петдесет килограма и той започна да пренася по две наведнъж, леко отдалечени от тялото му. Стивън го гледаше, сякаш беше някаква циркова атракция.
— Е, разкажи ми за Виктор Хоби — изсумтя Ричър.
Стивън сви рамене. Бе се облегнал на една от подпорите на навеса, на сянка.
— Беше отдавна — отвърна той. — Какво мога да ти кажа? Бяхме деца, хлапета. Бащите ни бяха заедно в търговската камара. Неговият беше печатар, а моят имаше този магазин, макар че тогава продаваше само дървен материал. В училище бяхме непрекъснато заедно. Взеха ни в детската градина в един и същи ден, завършихме гимназия в един и същи ден. След това го видях само веднъж, когато се прибра у дома след армията. Беше прекарал във Виетнам година и искаше пак да се върне.
— Що за човек беше?
Стивън сви рамене.
— Някак си не смея да ти кажа мнението си.
— Защо? Нещо нередно ли има?
— Не, не, нищо такова — отговори Стивън. — Няма какво да крия. Беше добро хлапе. Само че мнението ми ще е мнение на едно хлапе за друго и ще е отпреди трийсет и пет години, нали? Едва ли е актуално.
Ричър спря с двете петдесеткилограмови торби в ръце и погледна Ед Стивън. Макар и слаб, излъчваше здраве и сила — точно така Ричър си представяше типичния предпазлив бизнесмен янки от провинциалните градчета. Един от хората, чиито преценки нерядко са доста солидни. Ричър кимна.
— Добре, това ми е ясно — каза. — Ще го взема предвид.
Стивън също кимна — основните правила вече бяха изяснени.
— На колко години си? — попита той.
— На трийсет и осем — отговори Ричър.
— От тук някъде ли си?
Ричър поклати глава.
— Всъщност не съм от никъде конкретно.
— Добре, трябва да си наясно с две неща — продължи Стивън. — Това е много малък, провинциален град, а ние с Виктор сме родени тук през четирийсет и осма година. Когато убиха Кенеди, бяхме по на петнайсет, бяхме на шестнайсет, когато дойдоха Бийтълс, и на двайсет, когато започнаха бунтовете в Чикаго и Лос Анджелис. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Друг свят — отвърна Ричър.
— И още как — продължи Ед Стивън. — Израснахме в друг свят. Цялото ни детство мина в него. За нас най-смелата постъпка беше да си сложиш парче пластмаса на спиците на велосипеда, за да бръмчи като мотор. Трябва да имаш това предвид, когато слушаш каквото ще ти кажа.
Ричър кимна и вдигна деветата и десетата торба от пикапа. Бе се изпотил леко и започваше да се притеснява за състоянието на ризата си, когато я види Джоди.
— Виктор беше много праволинейно хлапе. Праволинейно и нормално. И както ти казах, заради сравнението, това беше по времето, когато смятахме, че сме извършили чудеса от храброст, ако се приберем в девет и половина вечерта в събота, след като сме пили млечен шейк.
— Какви интереси имаше той? — попита Ричър.
Стивън изду бузи и сви рамене.
— Какво мога да ти кажа? Както всички нас, струва ми се. Бейзбол. Музика. Обичахме Елвис Пресли. Сладолед и филми. Такива неща. Нормални неща.
— Баща му ми каза, че искал да бъде войник.
