пое шумно от живителния газ сякаш за да си осигури енергията, нужна му, за да вдигне ръка.
— Майор Ричър — каза той. — Приятно ми е.
Ричър пристъпи напред, улови ръката му и я стисна. Беше студена и суха, напомняше ръка на скелет, увита в плат. Старецът пое още малко кислород и продължи:
— Аз съм Том Хоби, майоре. А тази прекрасна дама е съпругата ми Мери.
Ричър кимна.
— Приятно ми е — каза той. — Само че вече не съм майор.
Старецът кимна и пак пое дълбоко кислород.
— Служили сте — отбеляза той. — Следователно имате право на званието си, струва ми се.
В средата на едната стена имаше иззидана от камъни камина. На рафта над нея бяха подредени множество снимки, монтирани в богато украсени сребърни рамки. Повечето бяха цветни, на млад мъж в маслиненозелена бойна униформа, заснет в различни пози и ситуации. Видя и една по-стара снимка, на друг мъж в униформа, висок, изпънат и усмихнат, ефрейтор от друго поколение. Може би беше самият мистър Хоби от времето, преди сърцето да започне да му създава проблеми. Ричър не бе в състояние да прецени. Нямаше прилика.
— Това съм аз — каза мистър Хоби, когато проследи погледа му.
— През Втората световна война ли? — попита Ричър.
Старецът кимна. В очите му се появи тъга.
— Така и не ме изпратиха на фронта — продължи мистър Хоби. — Записах се доброволец доста преди набора, но сърцето ми беше слабо още тогава и не ме взеха. Прекарах службата си в един склад в Ню Джърси.
Ричър кимна. Хоби протегна ръка назад и завъртя кранчето на кислородния апарат, за да засили притока на газ.
— Ще донеса кафето — обади се старицата. — И кейка.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Ричър.
— Не, няма нужда — отвърна тя и излезе от стаята с шумолене.
— Заповядайте, майоре, седнете — каза Том Хоби.
Ричър кимна и седна на малко кресло, достатъчно близо, за да чува слабия глас на стареца.
Чуваше и дишането му. Нищо повече — само лекото свистене на бутилката с кислород и подрънкване на порцелан откъм кухнята. Нормални домашни звуци. На прозореца имаше щори от лимоненожълта пластмаса, леко притворени, за да не пускат светлината отвън. Реката беше някъде там, вероятно отвъд буренясалия двор, трийсетина мили нагоре по течението от къщата на Лион Гарбър.
— Готово — извика мисис Хоби от коридорчето.
Тикаше количка за сервиране, върху която беше подреден сервиз — еднакви чаши и чинийки, каничка за мляко и захарница. Бе махнала ленената кърпа и отдолу се бе показал кейк, поръсен с нещо жълто — може би лимон. Древната кафеварка също беше там и ухаеше на кафе.
— Как го пиете?
— Без мляко и захар — отговори Ричър.
Наля кафе в една от чашите. Китката й трепереше от усилието. Докато му я поднасяше, чашата подрънкваше в чинийката. След това отряза парче кейк, сложи го в друга чинийка и също му я подаде. Чинията трепереше. Кислородният апарат свистеше. Старият мистър Хоби вероятно репетираше разказа си, делеше го на части, поемаше въздух, за да захрани с енергия всяка от тях.
— Бях печатар — започна той неочаквано. — Имах собствена печатница. Мери работеше при един от големите ми клиенти. Запознахме се и се оженихме през пролетта на четирийсет и седма. Синът ни се роди през юни четирийсет и осма.
Обърна се и прокара поглед по редицата снимки.
— Нашият син, Виктор Труман Хоби.
Гостната притихна както при отдаване на последна почит.
— Вярвах в дълга — продължи старецът. — Не бях годен за активна военна служба и ужасно съжалявах, че е така. Горчиво съжалявах. Все пак бях щастлив, че мога да служа на страната си по някакъв начин и служих достойно. Възпитах сина си да обича страната си и да й служи по същия начин. Той се записа доброволец във Виетнам.
Старият мистър Хоби затвори уста и пое въздух през ноздрите — веднъж, два пъти, после протегна ръка към пода до себе си и взе подвързана с кожа папка. Сложи я върху кокалестите си колене и я разтвори. Извади някаква снимка и му я подаде. Ричър балансира чинийката и чашката с кафето и се наведе, за да я вземе. Беше избледняла цветна снимка на момче, направена в някакъв заден двор. Момчето беше на девет или десет, набито, с бели зъби, лунички, ухилено, с метална купа, нахлупена на главата като каска, и детска пушка на рамо. Джинсите му бяха мушнати в ботите, за да приличат на военна униформа.
— Искаше да стане войник — продължи мистър Хоби. — Винаги е искал. Това беше амбицията му. По онова време одобрявах, разбира се. Не можехме да имаме повече деца, така че Виктор остана сам. Беше светлият лъч в живота ни. Сметнах, че стремежът да стане войник е добър за единствения син на един патриотично настроен баща.
Последва пауза. Кашляне. Свистене на кислорода от бутилката. Тишина.
— Одобрявахте ли Виетнам, майоре? — попита Хоби неочаквано.
Ричър сви рамене.
— Тогава бях твърде млад, за да си изградя някакво определено мнение. От гледна точка на това, което знам днес, мисля, че не бих одобрил войната във Виетнам.
— Защо?
— Всичко беше погрешно там — отговори Ричър. — Мястото, времето, причините, подходът, методите, лидерите. Нямаше стабилна подкрепа, нямаше истинско желание за победа, нямаше смислена стратегия.
— Бихте ли заминали там?
Ричър кимна.
— Да, бих заминал. Нямаше да имам избор. Освен това съм син на военен. Все пак завиждам на неговото поколение. Много по-лесно е било да се сражаваш във Втората световна война.
— Виктор искаше да пилотира хеликоптер — отбеляза Хоби. — Искаше го страстно. Вината и тук е моя, боя се. Заведох го на един панаир в провинцията и платих два долара, за да се повози на хеликоптер. Беше стара машина „Бел“. С такива пръскат нивите. След това не искаше нищо друго, освен да стане пилот на хеликоптер. И реши, че най-доброто място да се научи да лети е армията.
Извади още една снимка от папката и я подаде. Беше на същото момче, но вече на около двайсет, отново ухилено, израснало, в нова униформа. Стоеше пред военен хеликоптер „Хилър Н–23“, стара тренировъчна машина.
— Това е във Форт Уолтърс — каза Хоби. — Чак в Тексас. Начална армейска школа за пилоти на хеликоптери.
Ричър кимна.
— Значи във Виетнам е бил пилот на хеликоптер? — попита той.
— Завърши втори по успех в групата си — каза Хоби. — Това не ни изненада. Винаги се е учил много добре още от гимназията. Особено добър беше по математика. Разбираше от счетоводство. Въобразявах си, че ще завърши колеж и ще дойде при мен, за да се занимава със сметките. Очаквах го с нетърпение. Мен не ме биваше в училище, майоре. Сега няма смисъл да го крия. Не съм образован. Успехите на Виктор ми доставяха истинско удоволствие. Беше умно момче. И много добро. Умен, мил, добросърдечен… идеалният син. Нашият единствен син.
Старицата мълчеше. Не ядеше от кейка, не пиеше кафе.
— Дипломира се във Форт Ръкър — продължи Хоби. — В Алабама. Отидохме дотам, за да присъстваме на церемонията.
Подаде му следващата снимка. Беше копие на една от онези, върху рафта над камината — избеляло пастелно небе и трева, високо момче в парадна униформа, с нахлупена над очите фуражка, прегърнало по- възрастна жена, облечена в щампована рокля. Снимката беше с леко разместен фокус, хоризонтът беше малко накриво… Снимал беше суетящ се, задъхан от гордост баща.
