бас и когато песента свърши и започнаха рекламите, вече си мислеше, че ако някога има къща и стереоуредба, би си купил тази песен. „Защо не аз?“
Караше на север, по шосе номер 9. Картата на „Херц“ беше с него и тя беше достатъчно голяма, за да му покаже, че Брайтън е по средата межди Пийкскил и Пофкипси, право на запад по река Хъдсън. Адресът на старците беше до картата, написан на лист от клиниката на доктор Макбанърман. Караше достатъчно бързо, за да стигне дотам, достатъчно бавно, за да не го закачат пътните полицаи, които според него можеха да се крият зад всеки храст в очакване да повишат приходите на общината си чрез радари и непопълнени кочани за глоби.
След час стигна до Гарисън и реши да продължи на север по магистралата, която помнеше, че отбива леко на запад през реката към Нюбъроу. Би трябвало да има изход от тази магистрала малко преди Хъдсън, така че да влезе в Брайтън отгоре. След това оставаше само да открие адреса, което можеше и да се окаже трудно.
Оказа се лесно обаче, защото пътят, по който влезе в града от север, носеше същото име, което бе изписано на втория ред от адреса на старците. Продължи да се движи на юг и да оглежда пощенските кутии и номерата на къщите. Тогава стана по-трудно. Пощенските кутии бяха поставени на групи от по шест през стотина метра, без никаква видима връзка с къщите на притежателите си. Всъщност не се виждаха никакви къщи — до тях се стигаше по тесни пътчета, застлани с чакъл или асфалт, които се разклоняваха вляво и вдясно през гората като тунели.
Откри пощенската кутия, която търсеше. Беше окачена на дървен кол, прогнил от времето и наклонен напред от тежестта на снега през зимата. Около него се виеха трънаци и пълзящи растения. Кутията беше голяма, тъмнозелена, а номерът на къщата беше старателно написан отстрани на ръка. Бе и доста избелял. Вратичката висеше отворена, защото кутията беше претъпкана с поща. Ричър извади пликовете, сложи ги на предната седалка до себе си и затвори вратичката. Върху нея беше изписано името „Хоби“.
Всички пощенски кутии бяха от едната страна на пътя за удобство на пощальона, но къщите бяха от двете страни. От мястото, където беше спрял, се виждаха четири — две отляво и две отдясно. Сви рамене и тръгна към първата вдясно, към реката.
Не беше тази. В края на алеята имаше две къщи, гледащи на север и на юг. Върху портата на едната имаше табела с име:
Първото от разклоненията вляво също не водеше където трябва. Оказа се второто. Беше обрасла с шубраци алея, успоредна на реката. Върху портата на оградата имаше друга пощенска кутия, потънала в ръжда, свидетелство от времето, когато пощенската служба е била готова да идва по-близо до дома ти. И тя някога е била боядисана в тъмнозелено, но това се долавяше още по-трудно, отколкото при другата. Същият надпис с боя, направен на ръка, призрачно избелял: „Хоби“. В къщата влизаха електрически проводници и телефонен кабел, от които висяха растения като завеси. Вкара колата през портата и продължи нататък. Шубраците от двете страни на пътя дращеха по стъклата. Спря зад стар двуместен шевролет, паркиран под навес. Машината беше огромна — предният капак и багажникът бяха като корабни палуби, а кафявата боя бе станала матова като на всички стари коли.
Изгаси двигателя и слезе, после се наведе и взе пощата от седалката. Къщата беше едноетажна и се простираше на запад към реката. Беше в същия кафяв цвят като колата — стари греди, гниеща дървения. Дворът беше в безпорядък — такива стават поддържаните градини след петнайсет дъждовни пролети и горещи лета при пълна липса на грижи. Между навеса за колата и вратата на къщата имаше широка някога пътека, по която сега едва можеше да се мине заради настъпващите храсталаци. Ричър се огледа и реши, че един пехотен взвод с огнехвъргачки би свършил по-добра работа на това място от всякакви градинари.
Добра се до пътната врата въпреки трънаците, които се закачаха по дрехите му. Имаше звънец, но не работеше. Приведе се и почука. Почака малко и понеже никой не отвори, почука пак. Чуваше звуците на джунглата зад себе си. Насекоми. Чуваше и ауспуха на колата си — изстиваше и пукаше. Почука още веднъж. Изчака малко. Някъде в къщата проскърцаха дъските на пода. Чуха се стъпки, които приближиха пътната врата и спряха от другата й страна.
— Кой е? — попита женски глас, тънък и приглушен от дървената преграда.
— Ричър — извика той в отговор. — Приятелят на генерал Гарбър.
Гласът му прокънтя в тишината. Някакво подплашено животно прошумоля в храстите, ръждясалата ключалка изщрака и вратата се отвори със скърцане. Вътре беше тъмно. Ричър направи крачка напред, за да влезе в сянката на стряхата, и видя стара жена. Беше може би на осемдесет, слаба като пръчка, с бяла коса, прегърбена, облечена в избеляла рокля на цветя, която се разширяваше от кръста надолу над найлонови фусти. Бе виждал подобни рокли на снимки от петдесетте и шейсетте — жени от крайградските райони на градински увеселения, най-често с дълги бели ръкавици, шапки с широка периферия и доволни усмивки.
— Очаквахме ви — каза старицата.
Обърна се и застана странично. Ричър кимна и пристъпи напред. Роклята й беше толкова широка, че за да влезе, трябваше краката му да се отрият в нея. Чу се шумолене на найлон.
— Донесох ви пощата — каза той. — Кутията беше пълна.
Подаде й купчината пожълтели пликове.
— Благодаря — отвърна жената. — Много сте мил. Дотам е далеч, за да отидеш пеша, а когато сме с колата, не искаме да спираме, за да не ни блъсне някой. Пътят е много натоварен и всички карат много бързо. По-бързо, отколкото трябва, струва ми се.
Ричър кимна. Това беше най-спокойният път, който някога беше виждал. Човек би могъл да заспи на осевата линия — шансовете да оцелее до сутринта бяха много добри. Все още държеше пощата. Старицата не проявяваше никакво любопитство към писмата.
— Къде да ги оставя? — попита Ричър.
— В кухнята, ако обичате.
Коридорчето беше тъмно, покрито с мрачна ламперия. Кухнята беше още по-зле. Имаше малко прозорче с жълтеникаво релефно стъкло. Видя отделни кухненски шкафове, байцвани в някакъв кално тъмен цвят, и чудати емайлирани уреди на ментовозелени и сиви точки, върху къси крачета. Въздухът миришеше на стара храна и топла фурна, но иначе беше чисто и подредено. Върху протрития балатум беше постлана стара черга. Видя нащърбена порцеланова чаша, в която бяха оставени чифт очила с дебели стъкла. Домакинята щеше да ги сложи на очите си и да прегледа пощата веднага щом посетителят си тръгне, след като прибере най-хубавата си рокля обратно в гардероба при нафталина.
— Мога ли да ви предложа малко кейк? — попита тя.
Ричър погледна към печката. Видя голяма порцеланова чиния, покрита с протрита ленена кърпа. Беше изпекла нещо за него.
— А кафе?
До печката се мъдреше древна кафеварка с ментовозелен емайл, стъклена дръжка на капака и електрически шнур, чиято изолация беше от прокъсан плат. Кимна.
— С удоволствие ще изпия едно кафе с кейк.
Жената явно остана доволна. Спусна се към печката, роклята й зашумоля. Натисна бутона на кафеварката с тънък, треперещ палец. Беше заредена, готова за работа.
— Ще стане веднага — отбеляза тя, изправи се и се ослуша. Кафеварката избълбука силно и заработи. — Е, а сега елате да ви запозная с мистър Хоби. Буден е и гори от нетърпение да ви види. Докато чакаме кафето.
Поведе го през коридорчето, към малка гостна отзад. Беше четири на четири, пълна с кресла, канапета и стигащи до гърдите бюфети със стъклени витрини, в които бяха подредени порцеланови украшения. На едно от креслата седеше старец. Беше в костюм от корав вълнен плат, син, на места протрит, поне с три номера по-голям за изсушеното му тяло. Яката на ризата му беше като голям колосан обръч около белия му жилест врат. От косата му бяха останали хаотично разположени бели копринени кичури. Китките му приличаха на моливи, щръкнали изпод маншетите на ризата му. Дланите му бяха слаби и кокалести, отпуснати върху подлакътниците на креслото. Под ноздрите му минаваше прозрачна найлонова тръбичка, която бе закрепена зад ушите му. Зад стола имаше кислороден апарат на колелца. Старецът вдигна очи и
