беше невъзможно да не я видиш.
— Кой? — попита набитият.
— Шерил — отговори О’Халинан.
— Съжалявам — отвърна онзи, — но тук не работи никаква Шерил. Тук сме само трима души и всичките сме мъже.
Сложи ръката си над един бутон, под който бе написано ГОВОР, който активираше интеркома.
— Имате ли черен шевролет тахо? — попита О’Халинан.
Онзи кимна.
— Да, имаме такава служебна кола.
— А шевролет събърбан?
— Да, мисля, че имаме и събърбан. За транспортно нарушение ли става дума?
— Става дума за Шерил, която е в болницата — каза О’Халинан.
— Коя? — попита онзи.
Сарк се приближи и застана зад О’Халинан.
— Трябва да поговорим с шефа ви — намеси се той.
— Добре — отвърна набитият. — Ще проверя какво може да се направи. Бихте ли ми казали имената си?
— Полицаи Сарк и О’Халинан, градска полиция, Ню Йорк.
На вратата на кабинета се появи Тони и попита:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Според плана тук се очакваше ченгетата да се обърнат към Тони и дори да направят няколко крачки към него. Точно това и стана. Сарк и О’Халинан обърнаха гръб на набития и тръгнаха към средата на приемната. Набитият зад преградата се протегна надолу и отвори един от шкафовете. Откопча ловната пушка от стойката й и я скри в краката си.
— Идваме заради Шерил — повтори О’Халинан.
— Каква Шерил? — попита Тони.
— Шерил, която е в болница с разбит нос — отговори Сарк. — Със счупени скули и сътресение на мозъка. Шерил, която е излязла от вашата кола пред спешното отделение на „Сейнт Винсънт“.
— А, да — отвърна Тони. — Не разбрахме името й. Не можеше да говори заради раните си.
— А защо се оказа във вашата кола?
— Бяхме отишли до гарата, за да оставим един клиент. Намерихме я на тротоара, безпомощна. Беше слязла от влака от Маунт Киско и се луташе наоколо. Предложихме да я закараме до болницата, защото ни се стори, че тъкмо от това има нужда. Оставихме я в „Сейнт Винсънт“, защото ни беше на път.
— „Белвю“ е по-близо до гарата — отбеляза О’Халинан.
— Не ми харесва трафика там — обясни Тони спокойно. — До „Сейнт Винсънт“ се стига по-лесно.
— Не се ли поинтересувахте какво се е случило с нея? — попита Сарк. — Как е получила раните си?
— Интересувахме се, естествено — отговори Тони. — Питахме я, но тя не можеше да говори. Затова не разбрахме и името й.
О’Халинан продължаваше да стои където беше, озадачена. Сарк направи крачка напред.
— Намери ли сте я на тротоара?
Тони кимна.
— Пред гарата.
— И не можеше да говори?
— Изобщо.
— Тогава как разбрахте, че е слязла от влака от Киско?
Единствената не докрай уточнена част от репетираната процедура бе определянето на момента, в който да изоставят отбраната и да преминат към нападение. Въпросът беше субективен. Вярваха, че когато моментът настъпи, ще го разпознаят. Така и стана. Набитият стана, зареди патрон в цевта на пушката и я насочи над плота.
— Не мърдай — извика той.
В ръката на Тони се появи деветмилиметров пистолет. Сарк и О’Халинан го видяха, после отново се обърнаха към пушката и вдигнаха ръце. Не едва-едва, както е по филмите. Изпънаха ги нагоре, като че животът им зависеше от това дали ще успеят да пипнат тавана над главите си. Набитият излезе пред преградата и заби цевта в гърба на Сарк. Тони направи същото с О’Халинан. Тогава от полумрака в кабинета изникна още един мъж и застана пред вратата.
— Аз съм Хоби Куката — каза той.
Двамата се втренчиха в него. Мълчаха. Погледите им се плъзнаха по обезобразеното лице и надолу, към празния ръкав.
— Кой от вас кой е? — попита Хоби.
Не отговориха. Бяха се вторачили в куката. Той я вдигна нагоре, за да я видят по-добре.
— Кой е О’Халинан?
О’Халинан кимна. Хоби се обърна към Сарк.
— Значи ти си Сарк.
Сарк кимна едва забележимо.
— Разкопчайте коланите си — каза Хоби. — Един по един. И по-бързо.
Започна Сарк. Направи го бързо. Свали ръцете си и разкопча катарамата. Тежкият колан тупна на пода. Сарк отново вдигна ръце.
— А сега ти — каза Хоби на О’Халинан.
Тя се подчини. Вторият колан, заедно с револвера, радиостанцията, белезниците и палката, също тупна на пода. Тя изпъна ръце нагоре. Хоби се наведе, провря върха на куката през двете катарами и вдигна двата колана във въздуха, като рибар в края на успешен ден край реката. След това протегна лявата си ръка и измъкна двата чифта белезници от протритите кожени калъфи.
— Обърнете се.
Двамата се обърнаха с лице към оръжията.
— Ръцете зад гърба.
Човек може да сложи белезници на някого с една ръка, стига той да стои неподвижно, със събрани китки. Сарк и О’Халинан стояха абсолютно неподвижно. Хоби закопча китките им една по една, после стегна белезниците — престана едва когато двамата полицаи изпъшкаха от болка. После вдигна коланите така, че да не се влачат по пода, и влезе в кабинета.
— Елате — извика им.
Заобиколи бюрото и остави коланите на плота, сякаш бяха изложбени експонати, после се отпусна на стола си и изчака Тони да доведе пленниците. Извади револверите от кобурите и ги сложи в едно чекмедже, след това измъкна радиостанциите и усили звука. Кабинетът се изпълни с шум и пращене. Сложи ги една до друга в края на бюрото, с антени, насочени към прозореца. Наклони леко глава и се вслуша в електронните звуци. След това измъкна двете палки. Остави едната на плота, взе другата и я огледа съсредоточено. Беше от новите — с удобна дръжка и телескопична част, която се разгъваше. Доби заинтригуван вид.
— Как се борави с това? — попита.
Никой от двамата полицаи не отговори. Хоби огледа палката още веднъж и вдигна очи към набития — той заби цевта на пушката в бъбреците на Сарк.
— Зададох въпрос — каза Хоби.
— Замахва се… — промърмори Сарк. — Замахва се рязко, за да се отвори.
Трябваше му пространство и затова стана. Замахна с палката и я тръсна, сякаш размахваше камшик. Телескопичната част изскочи навън и се фиксира в отворено положение. Хоби се усмихна със здравата част на лицето си. Сгъна палката и опита пак. Видимо беше доволен. Започна да се разхожда около бюрото, да я сгъва и разгъва. Направи го вертикално, после хоризонтално, след това с още повече сила. Замахна няколко пъти, после рязко се обърна и удари О’Халинан по лицето.
— Това ми харесва — отбеляза той.
О’Халинан се олюля назад, но Тони я подпря с цевта на пистолета. Коленете й се подкосиха и тя се свлече напред, към бюрото. От устата и носа й потече кръв.
