— Какво ви каза Шерил? — попита Хоби.
Сарк не откъсваше поглед от партньорката си.
— Че се е блъснала в някаква врата.
— Тогава защо, по дяволите, ме безпокоите? Защо сте тук?
Полицаят вдигна глава и впери поглед в лицето му.
— Защото не й повярвахме. Беше ясно, че някой й е нанесъл побой. Проверихме номера на колата и стигнахме дотук. Изглежда, не сме сгрешили.
Стана тихо. Чуваше се само шумът на радиостанциите. Хоби кимна.
— Не сте сгрешили — каза той. — Нямаше никаква врата.
Сарк поклати глава. Не беше страхливец. Отделът за домашно насилие не беше убежище за страхливци. По принцип служителите му си имаха работа с мъже, склонни към жестокост, и Сарк умееше да се справя с тях не по-зле от колегите си.
— Това е голяма грешка — каза той тихо.
— В какъв смисъл? — попита Хоби заинтригуван.
— Интересува ни единствено какво е станало с Шерил. Не е нужно да усложнявате положението. Насилието спрямо полицейски служители е сериозно престъпление. Може би ще успеем да уредим нещо по въпроса за Шерил. Възможно е да ви е провокирала или да има някакво друго смекчаващо вината обстоятелство. Ако обаче продължавате да правите това с нас, няма да има никакъв начин да се измъкнете. В момента затъвате все по-дълбоко.
Замълча и се вгледа в Хоби, за да види реакцията му. Този подход често вършеше работа. Страхът на извършителя за собствената му кожа нерядко успяваше да му вдъхне повече разум. Само че Хоби не реагира. Мълчеше. Беше тихо. Сарк обмисляше следващия си ход, когато радиостанциите на бюрото изпращяха и се чу гласът на диспечера, който ги осъди на смърт:
— Пет, едно, пет, две, моля потвърдете местонахождението си.
Ръката на Сарк трепна — рефлексът да отговаря бе вкоренен дълбоко и посегна към кръста си машинално, но белезниците го спряха. Радиостанцията заглъхна. Хоби гледаше пред себе си.
— Пет, едно, пет, две, нужно ми е да знам къде сте. — Сарк гледаше радиостанциите с ужас. Хоби проследи погледа му и се усмихна.
— Не знаят къде сте — отбеляза той.
Сарк поклати глава. Мислеше трескаво. Смел човек.
— Знаят. Знаят, че сме тук. Искат да потвърдим, това е всичко. Непрекъснато проверяват дали сме там, където трябва.
Радиостанциите изпращяха отново:
— Пет, едно, пет, две, моля отговорете.
Хоби се вторачи в Сарк. О’Халинан се опита да се изправи на колене. Гледаше радиостанциите. Тони насочи пистолета към нея.
— Пет, едно, пет, две, чувате ли ме?
Гласът се загуби за миг сред прашенето, после отново се появи, по-силен.
— Пет, едно, пет, две, имаме спешен случай на Хюстън и Авеню Д. Близо ли сте до мястото?
Хоби се усмихна.
— Това е на две мили оттук. Нямат никаква представа къде сте, нали?
Усмихна се още по-широко. Лявата страна на лицето му се сбръчка по непривичен начин, но дясната остана неподвижна, като корава маска.
14
За първи път в живота си Ричър се чувстваше истински комфортно в самолет. Бе летял още от раждането си — първо като син на военен, после сам той като военен, общо милиони мили, но или сгънат на две в някой ревящ транспортен самолет, или в пътнически седалки, по-тесни от раменете му. Пътуването в първа класа беше съвършено ново преживяване за него.
Кабината имаше двойно предназначение. Наред с основното трябваше да предизвиква и завистта на обикновените пътници, които минаваха през нея един по един, преди да заемат доста по-скромните си места в задната част на самолета. Беше хладна, в пастелни тонове, само с четири седалки на един ред, докато отзад бяха по десет. Ричър пресметна, че всяка от тях е точно два и половина пъти по-широка от обикновените, но всъщност удобството беше несъизмеримо по-голямо. Бяха огромни. Напомняха канапета и можеше спокойно да се движи, без бедрата му да опират в подлакътниците. Имаше място за краката. Можеше да ги протегне, без да опрат в седалката отпред. Можеше да натисне копчето и да спусне облегалката, без да притеснява пътника отзад. Задвижи механизма няколко пъти, както дете се радва на нова играчка, после я остави леко наклонена и взе бордовото списание. Беше ново, свежо, не изпомачкано и лепкаво като онези в задната част на самолета.
Джоди просто се губеше на седалката си. Беше свалила обувките си и бе свила крака под себе си. Прелистваше същото списание, а край лакътя й стоеше чаша изстудено шампанско. Беше тихо — двигателите бяха далеч назад и шумът от тях се сливаше с лекото съскане на въздуха, който влизаше през вентилаторите отгоре. Нямаше никакви вибрации — Ричър погледна шампанското в чашата на Джоди и видя, че повърхността му е съвсем гладка.
— Бих могъл да свикна с това — отбеляза той.
Джоди се усмихна.
— Не и ако си на обикновена заплата.
Той кимна и се върна към изчисленията си. Спечеленото от един ден копаене на плувни басейни можеше да му осигури петдесет мили полет в първа класа. При високите скорости на самолетите това означаваше някъде около пет минути. Десет часа тежък труд се равняваха на пет минути. Това означаваше, че в момента харчи пари 120 пъти по-бързо, отколкото ги печелеше.
— Какво ще правиш — попита го Джоди, — когато всичко това свърши?
— Не знам — отговори той.
Въпросът се бе загнездил някъде в мозъка му още откакто му бе казала, че Лион му е завещал къщата си. Самата къща също се бе загнездила във въображението му — понякога изглеждаше добродушна, понякога заплашителна като стереокартичка, която се променя в зависимост от положението, от което я гледаш. Понякога беше приветлива и комфортна сред обраслия с храсти двор и приличаше на дом. Друг път му се струваше, че е гигантски воденичен камък, който го принуждава да тича и да тича, и да тича, за да не изостане. Познаваше хора, които имаха къщи. Бе разговарял с тях със същото дистанцирано любопитство, с което би разговарял с човек, който отглежда у дома си змии или се явява на конкурси по бални танци. Къщата те принуждаваше да живееш по определен начин. Дори и да ти я подарят, както бе направил Лион, след това те ангажираше с безброй съвсем нови неща. Имотни данъци. Знаеше го. Застраховка, в случай че пламне пожар или я разруши ураган. Поддръжка. Хората, които имаха къщи, непрекъснато правеха нещо по тях. Или подменяха отоплителната система в началото на зимата, защото старата е престанала да работи, или се занимаваха със сложни разкопки в мазето, защото е започнало да се наводнява. Покривът непрекъснато създава проблеми. И това му бе ясно. Бяха му разказвали. Покривите си имаха определен жизнен цикъл и това го изненадваше. Трябваше да се ремонтират. Останалата дървения също. Прозорците. Познаваше хора, които бяха сменяли дограмата на къщите си. Бяха обмисляли дълго и старателно точно каква да купят.
— Ще си намериш ли някаква работа? — попита Джоди.
Той се загледа през овалния илюминатор. На седем мили под самолета се виждаше Южна Калифорния, суха, кафява. Каква работа? Къщата вероятно щеше да му струва десет хиляди долара годишно за данъци, застраховки и поддръжка. И беше отдалечена, така че трябваше да задържи и колата на Ратър. И тя като къщата не му бе струвала нищо, но за да я има, трябваше да плаща много. Застраховки, ремонти, смяна на масла, бензин… Може би още три хилядарки годишно. Храната, дрехите, водата и електричеството не влизаха в сметката. И ако имаше къща, щяха да са му нужни още неща. Стереоуредба например. Песните на Уинона Джъд и много други. Спомни си бюджета на мисис Хоби. Старицата бе изчислила, че за да живеят там, са им нужни толкова пари и нито цент по-малко. Всичко на всичко удоволствието щеше да му струва
