— Забрави — изпъшка Тони. — Тази е неприкосновена. Засега.
— Жалко — каза онзи. — Човек не вижда такова нещо всеки ден.
Тони успя да завлече Мерилин до канапето и да я стовари долу, до Честър. Новодошлият сви рамене разочаровано и изсипа плика върху бюрото. По плота изтрополяха няколко пачки пари. Вратата на банята се отвори и влезе Хоби. Беше свалил сакото си, ръкавите на ризата му бяха запретнати до лактите. Лявата ръка беше нормална — мускулеста, жилава, покрита с гъсти черни косми. От десния му ръкав се показваше кожената чашка, която придържаше куката — беше груба, тъмнокафява, излъскана от употреба. Ремъците й се губеха някъде в ръкава. В долния й край беше парчето стомана — двайсет-трийсет сантиметра право, след което започваше извивката.
— Тони, преброй парите — каза Хоби.
Мерилин скочи на крака и се обърна към новодошлия.
— Там, вътре, държи двама полицаи. Ще ги убие!
Онзи сви рамене.
— Нямам нищо против. Ще ми се да убие всичките.
Тя го изгледа с удивление. Тони отиде зад бюрото, подреди пачките на купчини и започна да брои на глас, като ги местеше от единия край на бюрото към другия.
— Четирийсет хиляди долара.
— Къде са ключовете? — попита новодошлият.
Тони отвори едно от чекмеджетата.
— Тези са от мерцедеса — каза той. Подхвърли му ги и бръкна в джоба си, за да извади още една връзка. — Тези са за тахото. Долу в гаража е.
— А беемвето? — попита онзи.
— Все още е в Паунд Ридж — извика Хоби от другия край на стаята.
— Ключовете?
— Предполагам, че са в къщата — отговори Хоби. — Тя дойде без чанта, а не мисля, че ги е скрила някъде по себе си.
Онзи се вторачи в роклята й и пусна гадна усмивка, само зъби и език.
— Със сигурност крие нещо там, отдолу. Само че не прилича на ключове за кола.
Мерилин го изгледа с погнуса. На емблемата върху якето му беше изписано „Моуз Мотърс“. Надписът беше избродиран с червен копринен конец. Хоби прекоси стаята и застана точно зад нея. Вдигна куката нагоре и я постави пред очите й. Тя се втренчи в нея и потрепери.
— Къде са ключовете? — попита я.
— Беемвето е мое — отвърна тя.
— Вече не е.
Приближи куката още повече. Тя вдъхна миризмата на метала и кожата.
— Мога да я претърся — обади се новодошлият. — Може пък и да ги е скрила някъде в края на краищата. Идват ми наум едно две интересни места.
Мерилин потрепери.
— Ключовете — повтори Хоби тихо.
— На кухненския плот — прошепна тя.
Хоби свали куката и застана пред нея усмихнат. Новодошлият доби разочарован вид. Кимна, за да потвърди, че е чул шепота, и се отправи към вратата, като подрънкваше с двете връзки ключове.
— Приятно ми беше — подвикна, без да се обръща. Обърна се, когато стигна до вратата, и се втренчи в Мерилин. — Напълно сигурен ли си, че е неприкосновена, Хоби? Нали сме стари приятели и така нататък. Толкова бизнес сме правили заедно…
Хоби поклати глава недвусмислено.
— Забрави. Тази е моя.
Онзи сви рамене и излезе от офиса, с ключовете в ръка. Вратата се затвори след него, след миг чуха и вратата на фоайето. След още малко забуча асансьорът й офисът отново утихна. Хоби хвърли поглед към купчината пари на бюрото и отново тръгна към банята. Мерилин и Честър останаха на канапето — разтреперани, мръзнещи и гладни. Светлината, която се процеждаше през пролуките между щорите, постепенно пожълтя и угасна, за да се превърне в здрач. Тишината в банята продължи докъм осем часа, доколкото Мерилин можеше да прецени. След това я раздра писък.
Самолетът гонеше слънцето на запад, но непрекъснато изоставаше, така че стигна в Оаху три часа по- късно, към средата на следобеда. Пътниците от първа класа слязоха преди тези от бизнес и туристическата класа и Ричър и Джоди бяха сред първите, които излязоха от терминала и застанаха на стоянката на такситата. Температурата и влажността на въздуха бяха като в Тексас, но влагата тук беше солена заради близостта на океана. И светлината беше някак по-спокойна. Назъбените зелени планини и синевата на океана обливаха острова с красивото меко сияние на тропиците. Джоди отново си сложи тъмните очила и се загледа отвъд оградата на летището с любопитството на човек, който е минавал многократно през някой град, без всъщност да е имал възможност да го разгледа — както правеше тя, докато баща й беше на служба. Ричър се чувстваше по същия начин. Бе минавал през Хавай толкова много пъти, че не би могъл да ги преброи, но никога не бе служил там.
Таксито, което беше първо в редицата, беше същото като онова, което бяха използвали в Далас — форд, с издута докрай климатична инсталация. Отделението на шофьора бе украсено като нещо средно между религиозно светилище и всекидневна. Разочароваха го, защото поискаха да ги закара по най-краткия маршрут, който можеше да се избере в Омаху — половин миля до входа на военновъздушната база Хикъм. Шофьорът погледна в огледалото колите отзад и Ричър видя в очите му завист — другите щяха да вземат много подобри маршрути.
— Ще получиш десет долара отгоре — каза му той.
Шофьорът го изгледа по същия начин, както онзи, от когото бе купил самолетните билети в Далас — разстояние, при което таксиметровият апарат щеше да отчете само задължителната минимална сума и десет долара бакшиш? Ричър видя една снимка, която беше залепена върху пластмасата на таблото, и реши, че това е семейството на шофьора. Голямо семейство, мургави усмихнати деца, мургава усмихната жена в пъстра рокля, застанали пред чиста семпла къща. Вдясно беше избуяло някакво растение. Замисли се за семейство Хоби — сами в полутъмната тишина на къщата си край Брайтън, съскането на кислородния апарат, скърцането на стария дъсчен под. И за Ратър в мръсния му магазин в Бронкс.
— Двайсет долара, ако тръгнем веднага, става ли? — каза той.
— Двайсет долара? — повтори шофьорът удивен.
— Трийсет. За децата ти. Изглеждат мили.
Шофьорът се усмихна широко в огледалото, докосна с пръсти устните си, след това гланцовата повърхност на снимката. После подкара колата, провря я през плетеницата от разклонения, докато излезе на шосето за летището, после почти моментално измина останалите осемстотин метра до военен портал, който бе копие на онзи във Форт Уолтърс. Джоди отвори вратата и излезе навън в горещината, а Ричър бръкна в джоба си и извади пачката пари. Най-голямата банкнота беше от петдесет долара — измъкна я и му я подаде през прозорчето на плексигласовата преграда.
— Задръж рестото. — Посочи снимката и попита: — Това твоята къща ли е?
Шофьорът кимна.
— В добро състояние ли е? Има ли нужда да се прави нещо по нея?
Онзи поклати глава.
— В много добро.
— Покривът бива ли го?
— Никакви проблеми.
Ричър кимна.
— Само питам.
Слезе от колата и застана до Джоди на асфалта. Таксито се отдалечи в маранята, назад, към пътническия терминал. От океана подухваше лек ветрец. Въздухът беше солен. Джоди махна косата от лицето си и се огледа.
