какво сте дошли.
Ричър кимна.
— Трябва ми помощ, Наш.
Нюмън го погледна.
— Списъците на изчезналите по време на сражение ли? С това всъщност се занимавам — обясни той на Джоди. — От двайсет години не правя нищо друго.
Джоди кимна.
— Става дума за един конкретен случай — каза тя. — Искаме да проучим как стоят нещата.
Нюмън я погледна замислено. Светлината бе изчезнала от очите му.
— Да, не е трудно да си представя. При нас има осемдесет и девет хиляди сто и двайсет случая, но съм сигурен, че знам кой точно ви интересува.
— Осемдесет и девет хиляди? — повтори Джоди изненадано.
— И още сто и двайсет. Две хиляди и двеста са изчезналите във Виетнам, осем хиляди сто и седемдесет са изчезналите в Корея и седемдесет и осем хиляди седемстотин и петдесет през Втората световна война. Не сме се отказали от нито един от тях и мога да ви уверя, че никога няма да се откажем.
— Защо са толкова много?
Нюмън сви рамене. По лицето му се изписа горчива тъга.
— Това е войната — каза той. — Мощни експлозиви, тактически маневри, самолети… Някои оцеляват, други не. Някои от труповете се прибират, други не. Понякога просто няма какво да се прибере. Ако артилерийски снаряд улучи някого пряко, ще го разпръсне на съставните му молекули. Човекът просто престава да съществува. Може да се появи червеникава мъгла, а може би дори не и това. Избухнал наблизо снаряд разкъсва човешкото тяло на парчета. Дори и тези парчета да са сравнително големи, танковете от едната и другата страна могат да ги доунищожат, и толкова. Повече няма следа.
Замълча за момент. Часовникът тиктакаше на рафта.
— При самолетите нещата са още по-зле. Много от военните ни операции са провеждани над океана. Ако самолет падне във водата, екипажът му най-вероятно ще изчезне завинаги, независимо колко време и усилия се хвърлят за издирване.
Нюмън направи неопределен жест с ръка.
— Осемдесет и девет хиляди — каза тя. — А аз си мислех, че проблемът с изчезналите е само от Виетнам. Две хиляди и нещо.
— Осемдесет и девет хиляди сто и двайсет — поправи я Нюмън. — Все още от време на време откриваме по някой в Корея, дори от Втората световна война, по японските острови. Но, общо взето, си права. Най-сериозен е проблемът с Виетнам. Две хиляди и двеста изчезнали. Цифрата не е чак толкова голяма. През Първата световна война например са умирали повече само за половин ден. И това е продължило четири дълги години. Мъже и момчета, разкъсани на парчета и стъпкани в калта. С Виетнам обаче нещата стоят малко по-различно. Отчасти и заради ужасите от Първата световна война. Вече никой не може да приеме подобни масови кланета, и с пълно право. Нещата се развиват. Такова нещо сега едва ли може да се случи.
Джоди кимна.
— Отчасти обаче и защото загубихме войната. Това много променя нещата. Единствената война, която сме загубили. Това ни кара да полагаме още повече усилия.
Пак направи неопределен жест с ръка. Последното изречение прозвуча малко по-оптимистично.
— Значи с това се занимавате тук — каза Джоди. — Чакате да ви докарат новооткрити останки от чужбина и се опитвате да ги идентифицирате, така че списъците на безследно изчезналите постепенно да намаляват.
Нюмън махна с ръка.
— Общо взето, да, макар че не е точно да се каже, че чакаме. Винаги когато е възможно, сами издирваме останките. Лошото е, че невинаги успяваме да ги идентифицираме, колкото и да опитваме.
— Предполагам, че не е лесно — отбеляза тя.
Нюмън кимна.
— Понякога е много трудно. Най-често откритите останки са в ужасно състояние. Понякога ни изпращат кости на животни, на местни хора, какво ли не. Тук подреждаме и систематизираме всичко, след това започваме работа с това, с което разполагаме, а то обикновено не е много. Случвало се е от американския войник да останат само няколко парченца кост, които се побират в цигарена кутия.
— Но тогава сигурно е невъзможно да бъдат идентифицирани — каза тя.
— Случва се често. В момента тук имаме сто части от скелети, които не сме в състояние да идентифицираме. Военното министерство не може да си позволи грешки и изисква много висока степен на сигурност, каквато просто не можем да постигнем.
— А как го правите? — попита Джоди.
— Различно, според случая. Обикновено започваме от медицинските документи. Ако примерно Ричър е изчезнал по време на сражение и знаем, че е чупил ръката си като малък, можем да сравним старите му рентгенови снимки и следите от зараснало счупване по костите, които изследваме. Или пък, ако сме открили челюст, можем да потърсим документи от зъболекаря.
Ричър видя, че Джоди го гледа — сякаш се опитваше да си го представи като купчина жълтеещи кости сред гниещите листа в джунглата, изстъргани от калта и сравнени с рентгенова снимка отпреди трийсет години. Пак стана тихо. Часовникът тиктакаше.
— Лион е идвал тук през април — каза Ричър.
Нюмън кимна.
— Да, посети ме. Беше глупаво от негова страна, защото беше много болен, но все пак се зарадвах, че го виждам. — Обърна се към Джоди и добави съчувствено: — Беше много свестен човек. На него дължа много.
Тя кимна. Не го чуваше за първи път, едва ли щеше и да е за последен.
— Интересувал се е за Виктор Хоби.
Нюмън кимна отново.
— Виктор Труман Хоби.
— Какво му каза?
— Нищо. И на вас няма да кажа нищо.
Часовникът тиктакаше. Четири без петнайсет.
— Защо? — попита Ричър.
— Знаеш защо.
— Засекретено ли е?
— Двойно засекретено — отвърна Нюмън.
Ричър се раздвижи неспокойно, беше смутен.
— Наш, ти си последната ни надежда. Опитахме всичко друго.
Генералът поклати глава.
— Знаеш как стоят нещата, Ричър. Аз все още съм офицер от армията, по дяволите. Нямам намерение да разкривам засекретена информация.
— Наш, моля те — настоя Ричър. — Идваме от толкова далеч.
— Не мога — каза Нюмън.
— Нямам думи.
Настъпи тишина.
— Е, мисля, че можеш да ми задаваш конкретни въпроси — каза генералът след малко. — Не виждам какво лошо има в това мой бивш студент да дойде при мен, за да се консултира, и аз да споделя с него академичните си познания.
Сякаш небето се разчисти след дъжд. Джоди се обърна към Ричър, той погледна часовника.
— Благодаря ти, Наш — каза той. — Запознат си със случая, нали?
— Запознат съм с всички случаи. С този съм запознат много добре след миналия април.
— И е засекретен два пъти?
Нюмън кимна.
