около трийсет бона годишно, което значеше, че трябва да печели поне петдесет, за да може да плаща данъците и разноските за пътуването всеки ден до мястото, където щеше да ги печели.
— Не знам — повтори той.
— Можеш да правиш много неща.
— Например?
— Умееш доста неща. Ти си отличен следовател. Татко винаги е казвал, че си най-добрият, когото познава.
— Това беше в армията — отвърна той. — Отминал етап.
— Уменията не се забравят, Ричър. Добрите професионалисти винаги са търсени. — В този момент й хрумна нещо и тя вдигна очи нагоре. — Би могъл да поемеш работата на Костело. Непрекъснато се нуждаехме от услугите му и ще ни липсва.
— Чудесно — отвърна Ричър. — Най-напред убиват човека заради мен, после му отмъквам и бизнеса.
— Вината не е твоя — каза тя. — Трябва да помислиш над всичко това.
Ричър отново се загледа надолу към Калифорния и започна да мисли. За стария износен стол на Костело и застаряващото му, живяло в комфорт тяло. За приятния му кабинет и перспективата да прекара остатъка от живота си, като отговаря на обажданията по телефона. За цената на един офис в града, за нуждата да наеме секретарка и да й осигури компютри, телефони и факсове, здравни осигуровки и платени отпуски. И всичко това наред с издръжката на къщата в Гарисън. Трябваше да работи десет месеца в годината, преди да спечели и един долар за себе си.
— Не знам — каза пак. — Не съм сигурен, че искам да мисля за тези неща.
— Ще ти се наложи.
— Може би. Но не непременно сега.
Джоди се усмихна, сякаш го разбра, и двамата отново замълчаха. Самолетът потегли напред и се появи стюардесата с количката за напитки. Джоди поиска още шампанско, а Ричър взе бира. После прелисти бордовото списание. Беше пълно с безлични статии за всевъзможни глупости, които не казваха нищо конкретно. Имаше реклами за финансови услуги и малки, сложни апаратчета, всичките черни и работещи на батерии. Стигна до страниците, посветени на авиокомпанията — самолетите бяха представени с малки цветни картинки. Ричър откри машината, на която летяха, и прочете колко пътници побира, колко километра може да измине с едно зареждане с гориво и каква е мощността на двигателите. Най-накрая, на последната страница, видя кръстословица. Беше голяма и изглеждаше доста трудна. Джоди вече я решаваше.
— Погледни единайсет отвесно — каза му тя.
Погледна.
— Задължения, грижи — прочете той. — Дванайсет букви.
— Отговорности — каза тя.
Мерилин и Честър Стоун се бяха сбутали един до друг на канапето от лявата страна, защото Хоби беше влязъл в банята заедно с двамата полицаи. Набитият мъж с черен костюм седеше на отсрещното канапе, а пушката бе в скута му. До него се бе изтегнал Тони, с крака върху масата. Честър седеше отпуснат, загледан в полумрака. Мерилин беше гладна и изпълнена с ужас. Трепереше от студ. От банята не се чуваше нищо.
— Какво прави там с тях? — прошепна тя.
Тони сви рамене.
— Вероятно си приказват.
— За какво?
— Сигурно ги пита какво им харесва и какво не. Имам предвид физическите мъчения, разбира се. Той обича да го прави.
— Боже мой! Защо?
Тони се усмихна.
— Смята, че е по-демократично да позволи на жертвата сама да определи съдбата си.
Мерилин поклати глава.
— А защо просто не ги отпрати? Бяха взели Шерил за малтретирана съпруга, нищо повече. Не знаеха нищо за него.
— Е, съвсем скоро ще научат — увери я Тони. — Обикновено ги кара да си изберат някое число. Те, разбира се, не знаят дали да изберат малко или голямо, защото нямат представа за какво му е. Повечето се стремят да му угодят и се опитват да отгатнат какво би му харесало.
— Защо просто не ги остави на мира? Може да ги пусне по-късно, без да се гаври с тях.
Тони поклати глава.
— Не става — каза той. — В момента е много напрегнат. Това ще му подейства отпускащо, като терапия.
Мерилин замълча за момент, но нямаше начин да не попита.
— За какво му е числото? — каза го шепнешком.
— Показва колко часа ще са нужни, за да умрат — отговори Тони. — Тези, които изберат голямо число, обезумяват, когато разберат.
— Копелета!
— Веднъж един тип си избра сто, но го оставихме да се сбогува след десет.
— Копелета!
— Вие няма да избирате числа. За вас има други планове.
В банята продължаваше да е тихо.
— Той е побъркан — прошепна Мерилин.
Тони сви рамене.
— Може би малко. Аз обаче го харесвам. В живота си е видял много болка. Вероятно заради това проявява такъв интерес към нея.
Мерилин се втренчи в него ужасена. Тогава някой позвъни на вратата към коридора. Прозвуча много силно в тишината. Тони и набитият се обърнаха нататък.
— Провери — нареди Тони. Бръкна в джоба на сакото си, извади пистолета и го насочи към Честър и Мерилин.
Другият стана от ниското канапе, стисна пушката, заобиколи масата и излезе. Затвори след себе си и кабинетът отново утихна. Тони се приближи до вратата на банята, почука с дръжката на пистолета и отвори съвсем леко.
— Посетители — прошепна едва чуто.
Мерилин се озърна. Тони беше на около пет метра от нея — нямаше никой друг. Пое дълбоко въздух, скочи на крака, изтича покрай масата и канапето и се втурна към вратата за приемната. Отвори я рязко и връхлетя в приемната. Набитият беше в далечния край на приемната и разговаряше с нисък мъж, който стоеше на прага.
— Помогнете ни! — изпищя Мерилин.
Мъжът я изгледа учудено. Беше с тъмносини панталони и синя риза и с късо, разкопчано яке отгоре, синьо като панталоните. Явно някаква униформа. От лявата страна на якето на гърдите имаше емблема. В ръцете си държеше кафяв книжен плик за продукти.
— Помогнете ни! — изпищя Мерилин още веднъж.
Случиха се две неща. Набитият с черния костюм дръпна посетителя вътре и затръшна вратата. Тони сграбчи Мерилин отзад през кръста и я вкара в кабинета. Тя изви тялото си напред, опита се да се отскубне. Съпротивляваше се.
— За бога, помогнете ни!
Тони я вдигна във въздуха. Ръката му беше точно под гърдите й. Късата й рокля се вдигна нагоре, Мерилин риташе и се бореше. Ниският мъж със синята униформа се втренчи в нея. Обувките й паднаха. По лицето на мъжа постепенно се изписа усмивка. Той влезе в кабинета след тях, като внимателно прескочи обувките й. Все още стискаше плика.
— Ей, иска ми се и аз да намажа от това, а?
