— Къде отиваме?
— В ЦЛИ.
— ЦЛИ? — повтори тя. — Какво е това?
— Централна лаборатория по идентификация. Това е главната лаборатория на военното министерство.
— Защо ни е?
— Ще ти покажа след малко — отговори той и после добави: — Поне се надявам.
Отидоха до пропускателния пункт и застанаха пред прозорчето. Вътре седеше сержант със същата униформа, същата подстрижка и същото подозрително изражение на лицето като онзи от Уолтърс. Остави ги да почакат малко под палещото слънце, после дръпна стъклото. Ричър му даде имената им.
— Искаме да се срещнем с Наш Нюмън — каза той накрая.
Сержантът го погледна изненадано, взе някакъв бележник и обърна назад няколко листа. Прокара пръст по един от редовете, кимна, после взе слушалката и набра номер. Четири цифри. Вътрешен телефон. Съобщи кои са посетителите, изслуша отговора и доби озадачен вид. Закри слушалката с длан и попита:
— На колко години сте, мис?
— На трийсет — отговори Джоди, също озадачена.
— Трийсет — повтори сержантът по телефона, после остави слушалката на мястото й и записа нещо в бележника. Обърна се към тях и каза:
— Ще дойде веднага, така че влезте вътре.
Промушиха се през тясното пространство между стената на постройката и противотежестта на бариерата и зачакаха на нагорещения асфалт, само на метър оттам, откъдето бяха започнали, но сега асфалтът беше на военните, а не на пътното управление на Хавай и тази разлика веднага се изписа по лицето на сержанта. Подозрителността се бе стопила и на нейно място се бе появило откровено любопитство — защо легендарният Наш Нюмън толкова бързаше да приеме тези двама цивилни в базата?
На около шейсет метра имаше ниска бетонна постройка без никакъв прозорец, в единия край на която имаше обикновена врата. Вратата се отвори и навън излезе белокос мъж. Той се обърна, затвори и заключи след себе си, а после с бърза крачка тръгна към пропуска. Беше с тропическа военна униформа, върху която бе облякъл бяла лабораторна престилка, чиито краища се вееха свободно. На реверите му имаше достатъчно метал, за да е видно, че чинът му е висок, и нищо в достолепната му осанка не влизаше в конфликт с това впечатление. Ричър тръгна към него, за да го посрещне, Джоди го последва. Мъжът беше на около петдесет и пет, висок, с хубаво аристократично лице и атлетична лекота в движенията на тялото, което едва сега започваше да се предава на промените на възрастта.
— Генерал Нюмън — заговори Ричър, — това е Джоди Гарбър.
Нюмън погледна Ричър бегло и стисна ръката на Джоди с усмивка.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Джоди.
— Вече се познаваме — отвърна генералът.
— Така ли? — попита тя учудено.
— Само че едва ли си спомняте — продължи той. — Поне бих се изненадал, ако си спомняте. Мисля, че тогава бяхте на три годинки. Филипините. Дворът на баща ви. Помня, че ми донесохте чаша пунш. Дворът беше много голям, чашата също, а вие бяхте едно много малко момиченце. Носехте я с две ръце, с изплезен от напрежение език, а аз ви наблюдавах през цялото време, защото се притеснявах да не я изпуснете.
Джоди се усмихна.
— Прав сте, не си спомням — каза тя. — Била съм на три? Това е било преди ужасно много време.
Нюмън кимна.
— Затова се поинтересувах на колко години изглеждате. Не исках сержантът да ви пита направо, а просто да ми каже мнението си. Човек не бива да пита една дама такива неща, нали? Все пак, питах се, възможно ли е наистина да сте дъщерята на Лион Гарбър?
Стисна леко ръката й и я пусна, после се обърна към Ричър и го тупна леко по рамото.
— Джак Ричър, по дяволите, радвам се, че те виждам.
Ричър стисна ръката на Нюмън и се усмихна.
— Генерал Нюмън ми беше учител — каза той на Джоди. — Някога, преди милион години, преподаваше в щабния колеж. Всичко, което знам по съдебна медицина, съм научил от него.
— И беше доста добър студент — каза Нюмън. — Поне внимаваше, което не може да се каже за повечето от останалите.
— А с какво се занимавате, генерале? — попита го тя.
— Малко съдебна антропология.
— Той е най-добрият в света — отбеляза Ричър.
Нюмън махна с ръка.
— Не знам такива неща.
— Антропология? — учуди се Джоди. — Това не беше ли наука за далечни племена и други подобни? Имам предвид начина им на живот, ритуалите и така нататък?
— Не. С това се занимава друг дял от антропологията. Тази наука обхваща много дисциплини, а моята е съдебна антропология.
— Изучаване на човешки останки с цел откриване на следи — обясни Ричър.
— С две думи, специалист по кокалите — каза Нюмън. — Нещата опират до това в края на краищата.
Тръгнаха по тротоара към ниската постройка с врата отстрани. Тя се отвори и на прага се появи един по-млад мъж. Беше някак безличен, може би на около трийсет, с лейтенантска униформа под бялата престилка. Нюмън кимна в негова посока.
— Това е лейтенант Саймън. Той движи нещата в лабораторията вместо мен. Не бих се справил без него.
Нюмън представи Ричър и Джоди и те се ръкуваха с него. Саймън беше сдържан и мълчалив. Ричър реши, че е типичен лабораторен плъх, който се дразни от това, че нарушават обичайния му ритъм на работа. Нюмън ги въведе в кабинета си, а по-младият кимна и изчезна по някакъв коридор.
— Седнете — каза той. — Да поговорим.
— Значи сте нещо като патоанатом? — попита Джоди.
Нюмън седна зад бюрото си и поклати глава.
— Разликата е в това, че патоанатомите имат медицинска диплома, а ние нямаме. Ние изучаваме антропология, това е. Физическата структура на човешкото тяло, това е нашето поле на дейност. И ние, и те, разбира се, работим с мъртъвци, но, в общи линии, ако трупът е сравнително отскоро, с него се занимава патоанатомът, а ако е останал само скелетът, се занимаваме ние. Така че съм специалист по кокалите.
Джоди кимна.
— Разбира се, това е малко опростено — продължи Нюмън. — Един нов труп също може да предизвика въпроси във връзка с костите. Ако например са отрязани крайниците. Патоанатомът би се обърнал към нас за помощ. Ние изследваме следите от рязането и понякога можем да преценим дали извършителят е бил силен или слаботелесен, какъв инструмент е използвал, дали е бил левичар, или не и други подобни. Така или иначе обаче, в деветдесет и девет процента от случаите се занимавам със скелети. Изсъхнали стари кости. — Усмихна се, сякаш му бе забавно. — Патоанатомите не разбират нищо от изсъхнали стари кости. Ама наистина нищо. Не са наясно с елементарни неща. Понякога се питам на какво, по дяволите, ги учат в медицинските учебни заведения.
Кабинетът беше тих и хладен. Нямаше прозорци — светлината идваше от скрити лампи, на пода имаше килим. Палисандрово бюро, удобни кожени столове за посетители. На нисък рафт бе сложен елегантен часовник, който тиктакаше приглушено и вече показваше три и половина следобед. Само три часа и половина до полета им в обратна посока.
— Дойдохме тук с определена причина — каза Ричър. — Това не е чисто и просто приятелско посещение.
— Достатъчно приятелско е обаче, за да престанем да си говорим на „вие“, нали? А сега ми кажи за
