С наблюдението се бяха заели двамата мъже. Имаха уреди за нощно виждане. Не военни или разузнавателни, а най-обикновено оборудване, закупено по каталог за спортни стоки и носено заедно с всичко останало в черния пластмасов куфар. Уредите улавяха топлината, излъчвана от нагрятата земя, и силуетът на Ричър сякаш трептеше в движение сред искрящ ореол.
8
Ричър откри Кармен във всекидневната. Осветлението бе слабо, въздухът горещ и застоял. Тя седеше сама до червената маса със съвършено изпънат гръбнак и отпуснати върху масата лакти. Гледаше безизразно право пред себе си, към стената.
— Два пъти — глухо изрече тя. — Имам чувството, че ме измамиха два пъти. Първо беше година и изведнъж всичко свърши. После бяха четирийсет и осем часа, а се оказаха само двайсет и четири.
— Все още можеш да се измъкнеш — каза Ричър.
— Вече дори не са двайсет и четири — продължаваше тя. — Остават около шестнайсет. Ще закусвам сама, но за обяд той ще е тук.
— Шестнайсет часа са повече от достатъчно — настоя Ричър. — За толкова време можеш да стигнеш където си искаш.
— Ели спи. Не мога да я събудя, да я натъпча в колата и да избягам. Ченгетата ще ни преследват докрай.
Ричър мълчеше.
— Ще се опитам да изправя глава — каза Кармен. — Да започна всичко отначало. Ще му кажа: край, стига толкова. Мисля да кажа, че ако пак ми посегне, ще се разведа. Каквото и да ми струва. Колкото и време да отнеме.
— Няма да е лесно — каза Ричър.
— Вярваш ли, че ще мога?
— Вярвам, че всеки може всичко, стига силно да го поиска.
Тя замълча. Ричър се озърна из смълчаната стая.
— Защо са боядисали всичко в червено? — попита той.
— Защото е евтино — обясни Кармен. — През петдесетте години никой не искал да купува червена боя заради комунистите. Тъй че тя вървяла най-евтино в магазина.
— Мислех, че по онова време са били богати. От петрола.
— Така е. И още са богати. Нямаш представа колко богати. Но са и стиснати.
Той погледна местата, където през протритата петдесетгодишна боя прозираше голо дърво.
— Личи си.
Кармен пак кимна, но не каза нищо.
— Последен шанс, Кармен — каза Ричър. — Можем да тръгнем още сега. Няма кой да повика ченгетата. Докато се върнат, можем да бъдем където поискаш.
— Боби е тук.
— Той ще остане в обора.
— Ще чуе колата.
— Можем да прекъснем телефона.
— Ще ни последва. Може да се добере до шерифа за два часа.
— Можем да повредим останалите коли.
— Ще чуе как го правим.
— Мога да го вържа. Или да го удавя в някое корито.
Тя се усмихна горчиво.
— Но не искаш да удавиш Слуп.
Ричър кимна.
— Е, поувлякох се в приказките.
Кармен помълча. После избута стола назад и стана.
— Ела да видиш Ели. Толкова е хубава, когато спи.
Мина съвсем близо до него и хвана ръката му. Поведе го през кухнята към задния коридор и нагоре по стълбището към шума на бавния вентилатор. После по дългия горещ коридор към вратата на Ели. Отвори я с крак и побутна Ричър така, че да може да надникне вътре.
В ниския контакт бе включена малка нощна лампа и нейното меко оранжево сияние озаряваше детето, лежащо по гръб с вдигнати нагоре ръчички. Ели бе отметнала завивката и под омачканата тениска със зайчето се разкриваше ивица розова кожа. Косата й беше разпиляна по възглавницата. Дългите мигли тъмнееха над скулите й като миниатюрни ветрила. Устните й бяха леко разтворени.
— Тя е на шест и половина — прошепна Кармен. — Нуждае се от това. Трябва да има свое легло, свое място. Не мога да я обрека на живот на вечно бягство.
Ричър мълчеше.
— Разбираш ли? — запита шепнешком Кармен.
Той сви рамене. Откровено казано, не разбираше. На шест и половина бе живял точно като вечен беглец. Както впрочем на всяка друга възраст — от раждането си до вчерашния ден. Местеха го от база на база по целия свят, понякога без предупреждение. Спомняше си дни, когато излизаше от училище и вместо у дома го откарваха на летището, а трийсетина часа по-късно се озоваваше на другия край на света. Спомняше си как, замаян и объркан, влизаше в някое задушно бунгало и спеше върху гол дюшек. На другата сутрин узнаваше от майка си в коя страна се намират. И на кой континент. Понякога и тя още не знаеше. Във всеки случай не смяташе, че това му е навредило.
А може би грешеше.
— Насила хубост не става — каза той.
Кармен го избута назад и тихичко затвори вратата на стаята.
— Сега ще ти покажа къде скрих пистолета — каза тя. — Искам да чуя твоето мнение.
Поведе го по коридора. Шумът на климатика ставаше все по-силен. Минаха под отвор в тавана, от който долиташе слаб полъх. Въздухът беше топъл. Роклята на Кармен се полюшваше при всяка крачка. Носеше обувки с високи токчета и от това прасците й се напрягаха. Ричър виждаше обтегнатите сухожилия зад коленете й. Разпиляната коса по гърба се сливаше с черните шарки по червената рокля. Кармен зави наляво, после надясно и прекрачи през нисък свод. Ново стълбище водеше надолу.
— Къде отиваме? — попита Ричър.
— В другото крило — каза тя. — Пристроено е допълнително. От дядото на Слуп, ако не греша.
Стълбището извеждаше в дълъг и тесен приземен коридор, който водеше от основната сграда към просторен апартамент с размерите на малка къща. Имаше будоар, голяма баня и всекидневна с канапе и две кресла. В дъното на всекидневната сводест отвор водеше към спалнята.
— Вътре е — каза Кармен.
Тя прекоси всекидневната и въведе Ричър в спалнята.
— Сега разбираш ли за какво ти говорех? Живеем далеч от другите. Никой не ни чува. А и аз се старая да бъда тиха. Ако викам, той ме удря по-силно.
Ричър кимна и се озърна. Прозорецът гледаше на изток, зад мрежата шумно жужаха насекоми. До прозореца имаше голямо легло с нощни шкафчета от двете страни, а срещу него — масивен скрин с множество чекмеджета. Изглеждаше дъбов, направен поне преди стотина години.
— Тексаско желязно дърво — поясни Кармен, сякаш усетила мислите му. — Така наричат ония пустинни храсталаци, ако успеят да израснат на височина.
— Трябвало е да станеш учителка — каза Ричър. — Винаги обясняваш.
Кармен се усмихна разсеяно.
— В колежа имах подобни планове. Тогава още беше възможно. В предишния ми живот. — Тя отвори най-горното чекмедже. — Послушах те и преместих пистолета. Нощното шкафче е твърде ниско. Ели можеше да го открие. Но дотук няма как да стигне.
Ричър пак кимна и пристъпи до нея. Чекмеджето беше широко около шейсет сантиметра, дълбоко към четирийсет. Вътре имаше женско бельо. Пистолетът лежеше най-отгоре, върху някакви грижливо сгънати,
