— Добре.
Ричър прекрачи в банята. Беше огромна и облицована с някаква имитация на мрамор в златисти тонове. Напомняше му за хотела във Вегас, където бе отседнал веднъж. Той използва тоалетната, изплакна си устата на мивката, смъкна потните дрехи и влезе в душ кабината. Тя също се оказа огромна, със стени от златисто стъкло. Отгоре висеше душ с диаметър една педя, а във всеки ъгъл отгоре имаше дюзи за допълнителни водни струи, насочени право към него. Щом завъртя крана, отекна страховит рев. Сетне го обгърна потоп от топла вода. Сякаш бе попаднал под Ниагарския водопад. Страничните дюзи почнаха да редуват студена и топла вода, от което грохотът стана непоносим. Ричър побърза да се насапуниса, изплакна пяната и спря водата.
Взе чиста кърпа от лавицата и се изсуши, доколкото бе възможно сред облаците пара. Препаса се с кърпата и излезе. Кармен тъкмо закопчаваше блузата си. Беше с бяла блуза и бял панталон. Златни бижута. От контраста кожата й изглеждаше тъмна, а косата й блестеше и вече почваше да се накъдря.
— Много си бърз — каза тя.
— Страхотен душ.
— Слуп го избра — обясни Кармен. — Ненавиждам тая чудесия. Пуска толкова много вода, че едва си поемам дъх.
Тя затвори гардероба и се завъртя пред огледалото.
— Добре изглеждаш — каза Ричър.
— Приличам ли ти на истинска мексиканка? — попита тя. — Както съм в бяло.
Той не отговори.
— За днес никакви джинси — добави Кармен. — Писна ми да се преструвам на селско момиче от Амарильо.
— Добре изглеждаш — повтори той.
— Още седем часа — каза тя. — Шест и половина, ако Хак кара бързо.
Ричър кимна.
— Отивам да потърся Боби.
Кармен се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Благодаря, че остана. Беше ми по-спокойно.
Ричър не отговори.
— Ела да закусим тримата — каза тя. — След двайсет минути.
После бавно излезе от стаята и отиде да събуди дъщеря си.
Ричър се облече и откри нов маршрут обратно към къщата. Мина през хол, който не бе виждал досега, и се озова във вестибюла с огледалото и пушките. Отвори входната врата и излезе на верандата. Отдясно слънцето едва се подаваше над хоризонта, хвърляйки резки утринни сенки. Целият двор изглеждаше осеян с буци и ями.
Той отиде до обора и влезе вътре. Жегата и миризмата бяха все тъй неприятни, а конете будни и неспокойни. Но чисти. Коритата им бяха пълни. Яслите също. Боби спеше в едно свободно отделение върху куп чиста слама.
— Стани да посрещнеш утрото, братле — подвикна Ричър.
Боби се размърда, седна и объркано завъртя глава. Чудеше се къде е попаднал. После си спомни и настръхна от злоба. Дрехите му бяха мръсни и облепени със сламки.
— Добре ли спа? — попита Ричър.
— Те ще се върнат скоро — каза Боби. — Как мислиш, какво ще стане тогава?
Ричър се усмихна.
— Питаш дали ще им кажа, че съм те накарал да изчистиш конюшнята и да спиш върху слама?
— Не можеш да им кажеш такова нещо.
— Да, май си прав — кимна Ричър. — Не мога. В такъв случай ти ли ще им кажеш?
Боби мълчеше. Ричър пак се усмихна.
— Така си и мислех. Сега стой тук до обяд. Тогава ще те пусна в къщата да се почистиш за голямото събитие.
— Ами закуска?
— Не ти се полага.
— Гладен съм.
— Яж от конската храна. Оказа се, че тук имало цял куп чували.
Ричър отиде в кухнята, където завари прислужницата да приготвя кафе. На печката се загряваше тиган.
— Палачинки — обясни тя. — Само толкова. За обяд ще искат масата да е отрупана, тъй че след малко почвам да готвя.
— Обичам палачинки — каза той.
Мина в сумрачната всекидневна и се ослуша за звуци откъм горния етаж. Ели и Кармен трябваше да се движат някъде там. Но не чу нищо. Опита се да състави мислено схема на сградата, но разположението беше прекалено объркано. Очевидно най-напред бяха построили обикновена селска къща, а сетне бяха изграждали нови пристройки в зависимост от потребностите. Без план и без съвместимост.
Прислужницата се зададе с чинии в ръцете. Четири чинии, четири комплекта прибори и четири салфетки.
— Сигурно ще закусваш тук — каза тя.
Ричър кимна.
— Да, но Боби няма да дойде. Той е в обора.
— Защо?
— Мисля, че един от конете се е разболял.
Прислужницата остави чиниите върху масата и подреди само три места.
— Значи ще трябва да му нося закуската — каза тя сприхаво.
— Аз ще я занеса — предложи Ричър. — Ти си заета.
Последва я в кухнята. Тя сложи върху чиния първите четири палачинки. Добави масло и кленов сироп. Ричър взе салфетка, уви в нея нож и вилица, вдигна чинията и излезе в горещото утро. Завари Боби на същото място — седнал върху сламата.
— Какво е това? — попита Боби.
— Закуска — каза Ричър. — Промених решението си. Защото и ти ще направиш нещо за мен.
— Тъй ли? Какво?
— Доколкото разбирам, ще има тържествен обяд по случай завръщането на Слуп.
Боби кимна.
— Така предполагам.
— Ти ще ме поканиш. От свое име. Все едно, че сме големи приятели.
— Приятели?
— Точно така. Ако не искаш да останеш без палачинки и от утре да ходиш с бастун.
Боби мълчеше.
— И на вечеря ще ме поканиш — каза Ричър. — Разбра ли?
— За бога,
— Малко прибързваш с изводите, Боби. Кармен не ме интересува особено. Просто искам да се добера до Слуп. Трябва да си поговорим.
— За какво?
— Ти си гледай своята работа, чу ли?
Боби сви рамене.
— Както кажеш.
