Ричър му подаде чинията и отново тръгна към къщата.
Кармен и Ели седяха една до друга. Тази сутрин Ели носеше жълта памучна рокличка и косата й още беше влажна от душа.
— Днес се прибира татко — съобщи тя. — В момента пътува насам.
Ричър кимна.
— И аз така чух.
— Мислех, че ще е утре. А то било днес.
Кармен мълчеше и гледаше към стената. Прислужницата донесе поднос с палачинки. Сервира две за детето, три за Кармен и четири за Ричър. После взе отново подноса и се върна в кухнята.
— Мислех утре да не ходя на училище — каза Ели. — Може ли днес да си остана вкъщи?
Кармен не отговори.
— Мамо! Може ли да остана?
Кармен се завъртя и погледна Ричър, сякаш въпросът идваше от него. Лицето й беше безизразно. Напомни му за един познат, който бе отишъл на очен лекар. Човекът не виждаше добре ситния шрифт. Лекарят откри тумор в ретината и незабавно насрочи операция за отстраняване на окото. Сетне човекът просто седеше, знаейки, че утре ще влезе в болницата с две очи, а ще излезе само с едно. Тази увереност го съсипваше. Очакването. Ужасът. Така е много по-лошо, отколкото да те сполети мигновен инцидент със същия резултат.
— Мамо, може ли? — настоя Ели.
— Добре — каза Кармен. — Какво?
— Мамо, ти
— Да — каза Кармен.
— Значи може, така ли?
— Да — повтори Кармен.
Ели се нахвърли върху палачинките като прегладняла. Ричър също се зае със закуската, наблюдавайки Кармен. Тя не хапна нищо.
— Сега отивам да си видя понито — каза Ели.
Тя се смъкна от стола и изхвръкна от стаята като миниатюрна вихрушка. Ричър чу как входната врата се отвори и затвори, после изтропаха стъпалата на верандата. Докато той си дояждаше закуската, Кармен държеше вилицата във въздуха, сякаш я виждаше за пръв път и нямаше представа какво да прави с нея.
— Ще поговориш ли с него? — попита тя.
— Разбира се.
— Според мен той трябва да разбере, че вече знаят и други хора.
— Съгласен съм.
— Ще го гледаш ли? Докато разговаряте, искам да кажа.
— Сигурно — кимна Ричър.
— Добре. Така трябва. Защото имаш очи на стрелец. Може би като на Клей Алисън. Нека да ги види. Нека да разбере какво се задава.
— Вече говорихме за това — каза Ричър.
— Знам — отвърна Кармен.
После тя отиде сама някъде и Ричър се зае да убива времето. Чувстваше се като в очакване на въздушно нападение. Излезе на верандата и погледна на север към пътя. Проследи го с очи до края на червената ограда и по-нататък, до мястото, където изчезваше отвъд хоризонта. Утринният въздух все още бе ясен и над асфалта не трептяха миражи. Шосето приличаше на прашна панделка между варовиковата скала откъм запад и електрическите стълбове на изток.
Обърна се и седна на люлката. Веригите изпукаха от тежестта му. Ричър се извъртя настрани, с единия крак върху люлката, а другия на пода. Гледаше към портата на ранчото. После направи онова, което вършат повечето войници, докато чакат атака. Заспа.
Кармен го събуди след около час. Докосна рамото му, той отвори очи и я видя пред себе си. Беше се преоблякла с добре изгладени джинси и карирана риза. Носеше колан и ботуши от гущерова кожа. Косата й беше стегната зад тила. Ричър забеляза, че си е сложила бледорозова пудра и сини очни сенки.
— Размислих — каза тя. — Не искам да разговаряш с него. Все още не.
— Защо?
— Може да се озлоби. Ако разбере, че и други хора знаят.
— Досега не разсъждаше така.
— Отново обмислих всичко. Смятам, че ще е по-зле, ако започнем по този начин. Нека всичко да тръгне от мен. Поне в началото.
— Сигурна ли си?
Тя кимна.
— Нека първо да поговоря с него.
— Кога?
— Довечера. Утре ще ти кажа как е минало.
Ричър се завъртя и спусна крака на пода.
— До неотдавна беше съвсем сигурна, че утре ще си със счупен нос — каза той.
— Мисля, че така ще е по-добре — упорито отвърна Кармен.
— Защо си се преоблякла?
— Тия дрехи са по-подходящи — каза тя. — Не искам да го предизвиквам.
— Приличаш на селско момиче от Амарильо.
— Така му харесвам.
— Значи го предизвикваш, ако се облечеш както трябва?
Тя се намръщи. Отчаяна гримаса, помисли си Ричър.
— Не губи кураж, Кармен — каза той. — Бори се.
— Ще се боря. Довечера. Ще му кажа, че повече няма да го търпя.
Ричър мълчеше.
— Значи днес няма да разговаряш с него, нали?
Той се загледа настрани.
— Тия неща сама ги решаваш.
— Така ще е по-добре.
Тя отново влезе в къщата. Ричър се загледа на север. Седнал, виждаше само един-два километра от пътя. Жегата се засилваше и въздухът почваше да искри.
След още час Кармен пак го събуди. Беше със същите дрехи, но без грим.
— Смяташ, че греша — каза тя.
Той седна и разтри лицето си с длани, сякаш се миеше.
— Според мен ще е най-добре всичко да излезе наяве. Слуп трябва да разбере, че и други хора знаят. Не само аз, може би и близките му.
— Не мога да им кажа.
— Да, сигурно не можеш.
— Какво да правя тогава?
— Остави ме да поговоря с него.
— Не веднага. Така само ще стане по-зле. Обещай ми, че ще изчакаш.
Той кимна.
— Както решиш. Но искам
