— Мислиш ли?
— Щом всички те чуят, няма как да се преструва, че нищо не е станало.
— Може да отрече. Ще каже, че съм сънувала кошмар.
— Но все пак ще му е ясно, че сме разбрали.
Тя мълчеше.
— Обещай ми, Кармен — настоя Ричър. — Иначе ще говоря с него още когато се върне.
— Добре, обещавам — каза тя след кратко колебание.
Ричър пак се отпусна назад с намерението да дремне още малко. Но вътрешният часовник му подсказваше, че времето наближава. Доколкото помнеше картите на Тексас, от окръг Ехо до Абилин имаше по-малко от седем часа път. Вероятно дори шест, когато зад волана седи окръжен прокурор, който е част от правната система и следователно няма причини да се бои от пътните полицаи.
Предположи, че наближава дванайсет, и погледна часовника си, за да провери. Беше дванайсет и една минута. Видя как Боби излезе от конюшнята и тръгна по пътеката покрай навеса за коли. Носеше празната чиния, мигаше от слънцето и пристъпваше вдървено. Прекоси двора и се изкачи на верандата. Не каза нищо. Влезе в къщата и затвори вратата зад себе си.
Около дванайсет и половина Ели бавно се зададе откъм оградите. Жълтата й рокличка беше изпоцапана е пръст и пясък. Косата също. Беше се изчервила от горещината.
— Прескачах препятствия — съобщи тя. — Представих си, че съм кон, и тичах и скачах с всичка сила.
— Ела тук — каза Ричър.
Тя застана до него и той изтупа с длан пясъка от рокличката.
— Май ще трябва пак да минеш през банята. Бягай да си измиеш косата.
— Защо?
— За да бъдеш красива, когато се прибере татко ти.
Ели се замисли напрегнато.
— Добре.
— И побързай.
Тя го погледна за миг, после се завъртя и изтича навътре.
В един без четвърт Боби излезе на верандата, вече изкъпан и облечен с чисти джинси и тениска. На краката му имаше ботуши от крокодилска кожа със сребърни връхчета. Отново носеше червена бейзболна шапка с козирката назад. Отстрани беше изписано:
— Загубиха, нали? — подхвърли Ричър.
— Какво?
— „Тексаските рейнджъри“. През дивизионното първенство на 1999 година загубиха срещу „Янките“.
— И какво от това?
— Нищо, Боби.
После вратата пак се отвори. Ели и Кармен излязоха, хванати за ръка. Кармен все още беше облечена като селско момиче. Пак си бе сложила грим. Ели носеше същата жълта рокличка, само че грижливо изчеткана. Косата й беше влажна и вързана отзад с панделка. Кармен стискаше детето за ръката и леко залиташе, сякаш краката не я държаха.
Ричър стана и й направи знак да седне. Ели се изкатери до майка си. И тримата мълчаха. Ричър пристъпи до парапета на верандата и се загледа към пътя на север. Виждаше го чак до оная далечна точка, където електрическите стълбове се губеха в маранята. Може би десет километра. Може би петнайсет. Нямаше как да е сигурен.
Стоеше в плътната сянка на верандата, а светът пред него беше горещ и бял. Видя как далеч на хоризонта се появи облаче прах. То затрепка от маранята, увисна във въздуха и бавно се отклони наляво, сякаш лек пустинен ветрец го тласкаше към ранчото. Напомняше дълга, жълтеникава прашна опашка, която се издигаше и спадаше, лъкатушеше ту наляво, ту надясно покрай извивките на шосето. Постепенно се разтегли на цял километър и мина дълго време, преди да наближи дотолкова, че отпред да се различи отровнозеленият линкълн. Автомобилът се появи върху една извивка на пътя, затрептя в горещия въздух, продължи покрай бодливата тел и намали скоростта, когато достигна червената ограда. Изглеждаше прашен и очукан от дългия път. Пред портата удари спирачки и предницата се сниши към асфалта. После рязко зави. Прашният облак зад него продължи право на юг, сякаш се бе подлъгал от неочакваната маневра.
Раздаде се хрущене на камъчета, слънцето проблесна за миг върху предното стъкло, сетне Ричър ясно видя трите фигури в линкълна. Хак Уокър седеше зад волана. Ръсти Гриър беше отзад. А отпред вдясно седеше едър блед мъж с късо подстригана руса коса и простичка синя риза. Изпъваше шия и се оглеждаше с широка усмивка. Слуп Гриър се прибираше у дома.
Линкълнът спря до верандата, ресорите се отпуснаха и двигателят заглъхна. За момент всички вътре останаха неподвижни. Сетне вратите се отвориха, тримата излязоха навън и Боби и Ели изтрополиха по стъпалата към тях. Ричър се отдръпна от парапета. Кармен бавно стана, прекрачи напред и зае мястото му.
Слуп Гриър остави вратата отворена и се разкърши на слънцето, както се полага на всеки човек след шест часа път и година и половина зад решетките. Лицето и ръцете му бяха бледи, талията позакръглена от обилната затворническа храна и липсата на движение, но личеше, че е брат на Боби. Без съмнение. Имаше същата коса, същото лице, същите кости, същата стойка. Боби застана пред него, разпери ръце и го прегърна с всичка сила. Слуп отвърна на прегръдката и двамата заподскачаха, закрещяха и се заудряха по гърбовете като колежани, зърнали току-що някакъв велик подвиг на любимия си отбор.
Ели застина встрани от тях, сякаш се бе объркала от внезапната суматоха и шумотевица. Слуп пусна Боби, клекна и протегна ръце към нея. Ричър се обърна и погледна лицето на Кармен. Беше обтегнато и непроницаемо. Ели стоеше сред прашния двор, плаха и неподвижна, с юмруче в устата. После бързо пресметна нещо наум и се хвърли в прегръдката на Слуп. Той я подхвърли високо във въздуха и я сграбчи здраво. Затанцува в кръг. Кармен тихо изстена и извърна глава.
Слуп остави Ели на земята, вдигна очи към верандата и се усмихна победоносно. Зад него Боби разговаряше с майка си и Хак Уокър. Бяха се скупчили плътно един до друг зад колата. Слуп вдигна ръка и махна на жена си. Кармен отстъпи от парапета назад, в сянката.
— Може би все пак трябва да поговориш с него — прошепна тя.
— Крайно време е да решиш — отвърна шепнешком Ричър.
— Нека първо да видя как ще потръгне.
Тя въздъхна дълбоко, усмихна се насила и прекрачи към стъпалата. Пое ръцете на Слуп и се сгуши в прегръдката му. Целунаха се — не точно като брат и сестра, но и без особена страст. Зад колата Боби и майка му се бяха отделили от Хак и идваха към верандата. Боби изглеждаше разтревожен, а Ръсти си вееше с ръка и гледаше втренчено нагоре към Ричър.
— Чух, че Боби те е поканил на обяд — каза тя тихо, когато стъпи на верандата.
— Много любезно от негова страна — отвърна Ричър.
— Да, така е. Много любезно. Но днес обядът ще бъде в тесен семеен кръг.
— Тъй ли?
— Дори и Хак няма да остане — заяви Ръсти, сякаш това бе непоклатим довод.
Ричър премълча.
— Много съжалявам — добави тя. — Но прислужницата ще ти донесе обяд в спалното както винаги. Утре пак ще се съберете.
Ричър дълго мълча. После кимна.
— Добре. Не бих искал да се натрапвам.
Ръсти се усмихна. Боби не посмя да го погледне. Двамата влязоха вътре, а Ричър слезе на двора сред
