на същото място.
Ричър пак се озърна към пушката. Беше модел „Итака“, с тежка, масивна цев, по-дебела от палеца му. Отново погледна пистолета на сержанта. Беше марка „Глок“, в стар кожен кобур. Ремъчето над дръжката можеше да се свали за около половин секунда.
— Сега обаче трябва да се качиш в колата.
— Добре — каза Ричър. — Но не съм доволен.
— Много рядко се случва да имаме доволни клиенти — отвърна сержантът.
Той положи длан върху темето на Ричър и го натисна към задната седалка. Вътре беше студено. Отпред имаше дебела телена мрежа. Вътрешните дръжки на двете врати бяха махнати. Но тяхно място имаше малки алуминиеви квадратчета. Седалката беше от изкуствена кожа. Из купето се носеше мирис на течност за дезинфекция и тежка сладникава воня, идваща от освежител за въздух с формата на борче, закачен за предното огледало. Над таблото беше монтиран радар, а от радиостанцията отдолу долитаха тихи, неясни гласове.
Сержантът и рейнджърът се настаниха отпред и подкараха към къщата. На верандата бе излязла цялата фамилия, с изключение на Ели. Стояха в редица край парапета — най-отпред Ръсти, след нея Боби, после Слуп и Кармен. Усмихваха се. Всички освен Кармен. Сержантът спря до стъпалата и свали страничното стъкло.
— Този човек казва, че му дължите пари — подвикна той.
За секунда настана мълчание. Чуваше се само песента на насекомите.
— Кажете му да ни съди — отвърна Боби.
Ричър се приведе напред към телената мрежа.
— Carmen! — извика той. — Si hay un problema, llama directamente a estos hombres!
Сержантът завъртя глава.
— Какво?
— Нищо.
— Е, какво ще правиш сега? — попита сержантът. — За парите, имам предвид.
— Няма значение — каза Ричър.
Сержантът отново вдигна стъклото и потегли към портата. Ричър изпъна шия и видя как всички се обръщат да го изпратят с погледи. Всички освен Кармен, която стоеше съвършено неподвижно и гледаше право напред, към мястото, където бе спряла преди малко колата. Сержантът зави надясно по пътя, а Ричър завъртя глава в другата посока и ги видя как един по един се прибират в къщата. После сержантът рязко увеличи скоростта и ранчото изчезна от поглед.
— Какво им извика? — попита той.
Ричър мълчеше. Вместо него отговори рейнджърът.
— Беше на испански. За жената. Означава:
Ричър продължаваше да мълчи.
Изминаха същите сто километра, по които бе пристигнал с белия кадилак — обратно към селцето около кръстопътя с училището на Кармен, бензиностанцията и старата закусвалня. През цялото време сержантът караше с около деветдесет километра и пътят отне час и пет минути. Когато пристигнаха, всичко беше затворено. Светеше само в две от къщите. После продължиха по отсечката, където Кармен бе гонила училищния автобус. И тримата мълчаха. Ричър се беше излегнал по дължината на седалката и гледаше в тъмното. След още двайсет минути път на север той видя завоя, където Кармен бе слязла от хълмовете. Сега не завиха по него. Просто продължиха напред, към магистралата и Пейкъс.
Но не стигнаха дотам. Получиха съобщението, когато до границата на областта оставаха около два километра. Час и трийсет и пет минути след началото на пътуването. Известието прозвуча лаконично и отегчено сред пращенето на силни смущения.
—
Рейнджърът откачи микрофона, издърпа шнура и щракна бутона за включване.
— Синя петица слуша — каза той.
—
— Прието. Има ли повече данни за инцидента?
— Все още не, но вероятно е тежък.
— Ах, мамка му — изруга сержантът.
— Разбрано, потегляме. Край. — Рейнджърът остави микрофона и се обърна. — Значи те е разбрала. Май все пак акцентът ти не е чак толкова лош.
Ричър мълчеше. Сержантът извърна глава към него.
— Погледни откъм добрата страна, приятел. Сега можем да сторим нещо за нея.
— Аз те предупредих — каза Ричър. — И трябваше да ме изслушаш, по дяволите. Тъй че ако е пострадала зле, това си остава за твоя сметка, приятел.
Сержантът нямаше какво да отговори. Само удари спирачки и направи широк завой през цялото платно. Насочи колата обратно на юг и натисна газта. На правите отсечки вдигаше до сто и шейсет километра в час, на завоите намаляваше до сто и четирийсет. Не включи нито светлините, нито сирената. Не забавяше на кръстовищата. Нямаше смисъл. Шансовете да срещне някого по този път бяха по-малки, отколкото да спечели от лотарията.
Върнаха се точно два часа и трийсет минути след като бяха потеглили. Деветдесет и пет минути на север, петдесет и пет минути на юг. Първото, което видяха, беше старата кола на шерифа, зарязана насред двора с отворена врата и мигащи лампи. Сержантът закова спирачки плътно зад нея.
— Тоя пък какво търси тук? — промърмори той. — Нали му е почивният ден.
Не се виждаше жива душа. Рейнджърът отвори вратата. Сержантът изключи двигателя и направи същото.
— Пуснете ме — каза Ричър.
— Няма да стане, приятел — отвърна сержантът. — Седи си там.
Двамата излязоха и тръгнаха заедно към стъпалата на верандата. Изкачиха се. Минаха по дъските. Бутнаха вратата. Беше отворена. Влязоха вътре. Вратата се затвори зад тях. Ричър зачака. Пет минути. Седем. Десет. В колата стана топло. После горещо. Наоколо цареше тишина. Не се чуваше друг звук, освен пращенето на радиостанцията и жуженето на насекомите.
След около дванайсет минути рейнджърът излезе сам. Бавно се върна до колата, отвори дясната врата и се наведе да вземе микрофона.
— Тя добре ли е? — попита Ричър.
Онзи мрачно кимна.
— Добре е. Физически, искам да кажа. Но е загазила здравата.
— Защо?
— Защото излезе, че не той е нападнал нея. Точно обратното. Тя го застреляла. Мъртъв е. Току-що я арестувахме.
10
Рейнджърът включи микрофона и поръча да пратят подкрепление и линейка. После продиктува на диспечерката първоначален доклад. На два пъти спомена за огнестрелни рани и на три пъти — за убийство.
— Хей — подвикна му Ричър, — престани да го наричаш убийство по радиото.
— Защо?
— Защото е било самозащита. Той я биеше. Трябва да сме наясно от самото начало.
— Това не го решавам аз. Нито пък ти.
