Ричър помълча, после каза:
— Е, това представлява много сериозен проблем.
— Защо?
— Защото Хак Уокър е окръжен прокурор в Пейкъс. И стар приятел на Слуп Гриър. Значи ще трябва да предяви обвинение на човека, който е застрелял неговия приятел.
— Боиш се от конфликт на интереси?
— А ти не се ли боиш?
— Не особено — каза сержантът. — Познавам Хак Уокър. Той не е глупав. Усети ли, че някой адвокат се кани да го обвини в предубеденост, ще пасува. Няма друг начин. Ще си направи… как беше думата? Отход?
— Ще си направи отвод — поправи го Ричър.
— Точно така. Ще прехвърли делото на някой помощник. Всъщност и двамата му заместници са жени. Сигурно ще проявят съчувствие към теорията за самоотбраната.
— Няма нужда от съчувствие — каза Ричър. — Всичко е ясно като бял ден.
— А през ноември Хак ще се кандидатира за съдия — продължи сержантът. — Имай го предвид. В Пейкъс доста от гласоподавателите са мексиканци. Той не би позволил да се случи нещо, чрез което нейният адвокат да го изложи пред пресата. Тъй че всъщност жената има късмет. Мексиканка застрелва бял мъж в Пейкъс, а я съди заместничка на окръжния прокурор в Пейкъс. Какво по-добро?
— Тя е от Калифорния — каза Ричър. — Не е мексиканка.
— Но прилича на мексиканка — отвърна сержантът. — Това е важното за човек, който ще се явява на избори в нашата област.
Двете полицейски коли се движеха плътно една зад друга. Догониха и задминаха линейката малко преди кръстопътя с училището, бензиностанцията и закусвалнята. Оставиха я да пъпли мудно на север след тях.
— И моргата е в Пейкъс — обясни сержантът. — Доколкото знам, една от най-старите обществени служби в града. Трябвала им е от самото начало. Такъв бил животът.
Ричър кимна зад него.
— Да, Кармен ми каза. Същинско градче от Дивия запад.
— Ще останеш ли?
— Мисля, че да. Трябва да проверя дали всичко е наред с нея. Тя ми каза, че в града имало музей. И други забележителности. Нечий гроб.
— На Клей Алисън — каза сержантът. — Някакъв стрелец от едно време.
— Убивал само онези, които заслужавали смърт.
Сержантът го погледна в огледалото и кимна.
— Прилича на нейното положение, нали? Би могла да го нарече „защитата на Клей Алисън“.
— Защо не? — каза Ричър. — Както и да го погледнеш, било си е убийство при самозащита.
Сержантът не отговори.
— Би трябвало да я освободят под гаранция — добави Ричър. — Тя има дете. Трябва да я освободят още утре.
Сержантът пак се озърна към огледалото.
— Може и да не стане утре. В края на краищата има застрелян човек. Кой й е адвокат?
— Няма адвокат.
— А има ли пари да си наеме?
— Не.
— Ах, мамка му — изруга сержантът.
— Какво? — попита Ричър.
— На колко години е хлапето?
— На шест и половина.
Сержантът се умълча.
— Какво? — повтори Ричър.
— Това, че е без адвокат, не е никак добре. Детето ще стане на седем и половина, преди да насрочат заседание за освобождаване под гаранция.
— Но ще й бъде определен адвокат, нали така?
— Естествено, пише го в конституцията. Само че кога? Това тук е Тексас.
— Не ти ли пращат адвокат веднага щом го поискаш?
— Не, не веднага. Първо чакаш много дълго. Получаваш адвокат, когато ти предявят обвинение. И нашият стар Хак ще се отърве от дребните си проблеми точно по този начин, нали така? Просто я вкарва на топло и забравя за нея. Глупак ще е, ако не го стори. Тя няма адвокат, тъй че кой ще узнае? Може и до Коледа да не се наканят да предявят обвинение. Дотогава старият Хак вероятно вече няма да е прокурор, а съдия. Минало-заминало. Никакъв конфликт на интереси. Освен ако делото пак стигне до него, при което, така или иначе, ще трябва да си направи отход.
— Да си направи отвод.
— Така, де. Важното е, че липсата на адвокат променя всичко.
Рейнджърът на предната седалка се обърна и проговори за пръв път от един час насам.
— Видя ли? Нямаше значение какво говоря по радиостанцията.
— Тъй че недей да си губиш времето по музеи — добави сержантът. — Ако искаш да й помогнеш, намери адвокат. Търси под дърво и камък.
През останалия път до окръг Пейкъс мълчаха и тримата. Прекосиха междущатска магистрала 10 и последваха предната кола през мрачната пустош чак до магистрала 20, на около сто и петдесет километра от мястото, където преди шейсет часа Ричър бе слязъл от кадилака на Кармен. Сержантът намали скоростта и остави колегите си да изчезнат напред в тъмнината. Натисна спирачките и отби встрани на стотина метра преди кръстопътя.
— От тук отново сме на патрулна служба — каза той. — Време е да те пуснем.
— Не може ли да ме откарате до затвора?
— Няма да те караме в затвора. Нищо не си направил. А ние не сме таксиметрова служба.
— Добре де, къде сме сега?
Сержантът посочи право напред.
— Там е центърът на Пейкъс. Още около три километра.
— А затворът къде е?
— На кръстопътя преди железопътната линия. В сутерена на сградата на съда.
Сержантът излезе от колата и се протегна. После мина отзад и с подчертано галантен жест отвори задната врата. Ричър първо измъкна крака навън, след това се изправи. Все още беше горещо. В мъгливото небе не се виждаха звезди. По надлеза на магистралата прелитаха самотни коли — толкова нарядко, че след всяко минаване наставаше пълна тишина. В песъчливата почва край пътя впиваха корени дребни пустинни храсти и посърнали треви. Между тях фаровете осветяваха смачкани кутии от бира.
— И умната отсега нататък — каза сержантът.
Той отново седна вътре и затръшна вратата. Гумите изхрущяха по пясъка, после колата излезе на асфалта, зави надясно по детелината и се изкачи на магистралата. Ричър стоеше и гледаше как червените светлинки изчезват на изток. После мина под надлеза и продължи на север към неоновото сияние на Пейкъс.
Движеше се през островчета от светлина покрай мотели, които с отдалечаването от магистралата ставаха все по-елегантни и по-скъпи. После мина покрай зоната за родео, отделена от улицата с големи плакати за представленията преди месец.
