целия свят, както смятат местните жители. Навярно един час преди разсъмване щяха да заприиждат раздрънкани камионетки, всяка понесла товар зрели плодове от градините — може би напръскани с вода от напоителните канали, за да изглеждат росни, свежи и апетитни. Може би в очуканите кабини щяха да седят цели семейства, готови да разтоварят и да продават цял ден, за да узнаят дали зимата им ще бъде добра или лоша, сита или гладна. Но всъщност Ричър не знаеше почти нищо за земеделието. Всичките му представи идваха от филмите. Реалността можеше да се окаже съвсем различна. Например да получават държавни субсидии или подкрепа от големите корпорации.
След пазара за пъпеши имаше две заведения — пицария и магазинче за понички. И двете бяха заключени и тъмни. Нормално — беше неделя посред нощ и наоколо нямаше жива душа. След малко отпред се появи кръстовище с табела, оповестяваща, че музеят е точно отсреща. А преди завоя отдясно се намираше сградата на съда. Изглеждаше хубава постройка, но Ричър не си направи труда да я огледа. Само заобиколи да хвърли поглед отзад. Досега не бе виждал затвор с вход откъм улицата. Отзад наистина имаше врата към сутерена с две циментови стъпала. Имаше и паркинг с прашен четирицилиндров шевролет в единия ъгъл. Беше ограден с бодлива тел, а наоколо висяха табели, че е само за служебни лица и колите на нарушителите ще бъдат отстранявани. По коловете на оградата мъждукаха жълтеникави крушки. Около всяка от тях мълчаливо се виеха облаци насекоми. Асфалтът под краката му все още беше горещ. Нямаше ветрец да го разхлади. Вратата на затвора беше от очукана стомана, върху която едва се разчиташе избелял надпис:
Ричър слезе по стъпалата и удари вратата с юмрук. После отстъпи назад, за да е пред обектива на камерата. Дълго време не се случи нищо. Прекрачи напред и почука още веднъж. Ключалката щракна и на прага се появи жена с униформа на съдебен пристав. Беше бяла, около петдесетгодишна, с боядисана пепеляворуса коса. На широкия й колан висеше цял арсенал — пистолет, палка и флакон със сълзлив газ. Беше едра и тромава, но изглеждаше съвсем бодра.
— Да? — изрече тя.
— Има ли тук жена на име Кармен Гриър?
— Да.
— Може ли да я видя?
— Не.
— Дори за минутка?
— Дори за минутка…
— А кога ще може?
— Роднина ли сте?
— Приятел.
— Не сте адвокат, нали?
— Не съм.
— Тогава в събота — каза жената. — Свижданията са в събота от два до четири.
— Може ли да ми го запишете? — помоли той. Искаше да влезе вътре. — И ако може, да ми дадете списък какво е разрешено да се носи.
Жената сви рамене, завъртя се и влезе. Ричър я последва в сухия мразовит въздух, долитащ откъм климатика, който бе включен на пълна мощност. Попадна в малка приемна. По средата имаше високо бюро, като катедра. Или като бариера. Върху задната стена висеше дървено табло с множество отделения. В едно от тях Ричър видя колана на Кармен от гущерова кожа. До него лежеше найлоново пликче с фалшивия пръстен. Отдясно имаше решетеста врата. Зад нея започваше коридор, облицован с керамични плочки.
— Как е тя? — попита Ричър.
Жената отново сви рамене.
— Не е много щастлива.
— Защо?
— Най-вече заради пълната проверка. Съдра се да пищи. Но правилникът си е правилник. Да не мисли, че на мен ми е много приятно да й бъркам по дупките?
Тя посегна към купчинка отпечатани листовки и взе най-горната. Плъзна я по бюрото към него.
— Събота от два до четири, както ти казах. Не носи нищо извън списъка, иначе няма да те пуснем.
— Къде е кабинетът на окръжния прокурор?
Жената посочи към тавана.
— На втория етаж. Влиза се отпред.
— Кога отварят?
— Около осем и половина.
— Има ли наоколо бюра за осигуряване на гаранция?
Тя се усмихна.
— Че къде си видял съд без тях? На кръстопътя завий наляво.
— Ами адвокати?
— Евтини или скъпи?
— Безплатни.
Жената се усмихна отново.
— На същата улица. Там друго няма, само бюра за гаранции и обществени адвокати.
— Няма ли начин все пак да я видя?
— В събота ще я гледаш колкото ти душа иска.
— А сега? Поне за минутка?
— Няма начин.
— Тя има дъщеря — каза Ричър ни в клин, ни в ръкав.
— Жалко за детето.
— А вие кога ще я видите?
— Иска или не иска, на всеки петнайсет минути. Пазим я от самоубийство, макар че не ми изглежда такава. Онези лесно се разпознават. А тя е костелив орех. По мое мнение. Но правилата са си правила, нали така?
— Предайте й, че Ричър е идвал.
— Кой?
— Ричър. Кажете й, че ще бъда наблизо.
Жената кимна, сякаш бе виждала какво ли не. И навярно си беше точно така.
— Сигурно ще подскача от радост — каза тя.
После Ричър се върна към редицата мотели и докато вървеше, си спомни колко често дежуреше по затворите в началото на своята кариера. Много му се искаше да може да каже с ръка на сърцето, че е бил по-приветлив от тази жена.
Наложи се да върви обратно почти до магистралата, преди цените да паднат под трийсет долара. Най- сетне избра един мотел, събуди дежурния и получи ключ за стая близо до дъното на коридора. Мебелите бяха стари, избелели и пропити с мръсотия, която подсказваше, че персоналът не е от най-старателните. Дюшекът беше на буци, въздухът застоял и горещ, сякаш пестяха електричество, изключвайки климатика, когато стаята е свободна. Но все пак ставаше за спане. Един бивш военен има много предимства — между тях и това, че е готов да спи почти навсякъде. Винаги може да си припомни и по-лоши места.
Спа неспокойно до седем сутринта, изкъпа се със студена вода, която всъщност беше топла, и излезе да закуси в заведението за понички. То вече беше отворено и рекламата отпред обявяваше, че поничките са с тексаски размери. Наистина се оказаха по-големи от обичайното, но и по-скъпи. Ричър изяде две и изпи три чаши кафе. После отиде да търси дрехи. Откакто приключи кратката му авантюра като собственик на къща, отново се бе върнал към старата практика да купува евтини дрехи и да ги изхвърля, когато се замърсят. Процедурата му допадаше. Спасяваше го от досадата на установените навици.
Откри евтин магазин, който бе отворил още преди час. Вътре продаваха какво ли не — от пакети евтина тоалетна хартия до работни ботуши. На един рафт намери памучни панталони с отрязани етикети. Може би
