Ричър поклати глава.
— Напротив, точно ти го решаваш. Защото каквото кажеш сега, ще има значение в бъдеще. Набиеш ли в главите на хората, че е било убийство, значи й нахлузваш примката на шията. По-добре всички да знаят истината от самото начало.
— Нямам чак такова влияние.
— Имаш.
— Ти пък откъде знаеш какво влияние имам?
— Знам, защото преди време и аз бях като теб. Бях ченге в армията. Казвах на другите кое какво е. Знам как стават тия неща.
Рейнджърът мълчеше.
— Тя има дете — продължи Ричър. — Не го забравяй. Значи й трябва освобождаване под минимална гаранция, и то още тази нощ. Ти можеш да помогнеш в това отношение.
— Тя го застреля — отвърна рейнджърът. — Да е мислила преди това.
— Той я биеше. Било е самозащита.
Рейнджърът не каза нищо.
— Остави жената на мира. И без това толкова е изстрадала.
— Тя ли е страдала? Мъжът й лежи вътре мъртъв.
— Имай поне малко съчувствие. Сигурно знаеш какво й е.
— Защо? Каква връзка има между мен и нея?
Този път замълча Ричър.
— Мислиш, че трябва да си затварям очите, защото и двамата сме от мексикански произход?
— Няма да си затваряш очите — каза Ричър. — Просто ще бъдеш точен, това е. Тя се нуждае от твоята помощ.
Рейнджърът закачи микрофона.
— Сега ме обиждаш — каза той.
После измъкна глава навън и затръшна вратата. Отдалечи се към къщата. Изпълнен с угризения, Ричър се озърна през стъклото надясно, към скалистия пущинак на запад от ранчото.
Щатските ченгета останаха в къщата и Ричър не видя нищо до пристигането на подкреплението след повече от час. Полицейската кола бе съвсем същата. Зад волана седеше рейнджър, до него сержант. Само че този път рейнджърът беше бял, а сержантът мексиканец. Двамата излязоха и тръгнаха право към къщата. В душната нощ всичко отново бе стихнало. Чуваха се само далечните крясъци на животни, песните на щурците и пърхането на невидими криле. В къщата светнаха прозорци, после отново изгаснаха. След двайсет минути местният шериф си тръгна. Той излезе от къщата, бавно се спусна по стъпалата и отиде до колата си. Изглеждаше уморен и объркан. Ризата му тъмнееше от пот. Даде заден ход, заобиколи двата полицейски автомобила и се отдалечи.
След още час пристигна линейката. Светлините на покрива й бяха включени. Ричър видя червено пулсиращо сияние далеч на юг, после блеснаха ярки фарове и през портата се зададе ъгловат автомобил, боядисан в червено и златисто. Отстрани беше изписано:
Отвориха задната врата и измъкнаха носилка на колелца. Сержантът от втория екип излезе на верандата и ги въведе вътре. Ричър се потеше в колата. Беше задушно и горещо. Мислено проследи как санитарите вървят по вътрешните коридори към спалнята. Навеждат се над трупа. Вдигат го върху носилката. Подкарват я обратно. Нямаше да е много лесно. В къщата имаше тесни стълбища и много завои.
Но санитарите излязоха с максимална бързина и свалиха носилката по стъпалата на верандата. Слуп Гриър се бе превърнал в неподвижна маса с неясни очертания, покрита с бял чаршаф. Санитарите изравниха носилката със задната врата на линейката и я тласнаха напред. Колелцата се сгънаха, носилката хлътна вътре и санитарите затвориха вратата.
После се събраха на групичка с трима от полицаите. Обиденият рейнджър не се виждаше. Сигурно пазеше Кармен някъде в къщата. Трите ченгета на двора изглеждаха отпуснати и лениви. Напрежението отслабваше. Работата им бе свършила. Сега просто стояха замаяни и може би малко разочаровани, както често става с ченгетата, когато си мислят, че е трябвало да предотвратят престъплението. Ричър знаеше много добре как се чувстват.
Побъбриха две-три минути, после санитарите се качиха в кабината и линейката заподскача към портата по неравния двор. Спря за секунда, после зави надясно и бавно пое на север. Ченгетата гледаха след нея, докато изчезна, сетне едновременно се обърнаха и влязоха в къщата. Пет минути по-късно отново излязоха — този път и четиримата заедно с Кармен.
Тя беше със същите джинси и блуза. Мократа й коса падаше по раменете на тежки кичури. Ръцете й бяха оковани в белезници зад гърба. Крачеше с наведена глава. По бледото й лице се стичаше пот, очите й бяха безизразни. Ченгетата от втория екип я държаха за лактите. Свалиха я по стъпалата много бавно и тромаво — групичка от трима души, стъпващи нестройно. Долу спряха, прегрупираха се и поведоха Кармен към колата си. Рейнджърът отвори задната врата, а сержантът сложи ръка върху главата на арестуваната и я натисна надолу. Тя не оказа съпротива. Беше напълно пасивна. Ричър я видя как се измества настрани върху седалката, объркана и непохватна, с ръце зад гърба. После вдигна краката си от земята. Беше изпънала пръсти и внезапно придоби елегантен вид. Рейнджърът изчака малко, сетне затвори вратата. В същия момент Ръсти и Боби излязоха на верандата да видят как ще я откарат.
Косата на Ръсти стърчеше на всички страни, сякаш току-що бе станала от леглото. Беше облечена с къс пеньоар от бял сатен, който лъщеше под светлината на лампите. Краката отдолу изглеждаха също тъй бели. Боби вървеше зад нея. Беше бос, по джинси и тениска. Двамата се притиснаха до парапета. Лицата им бяха еднакво бледи и зашеметени, с широко разтворени, изцъклени очи.
Полицаите от втория екип се качиха в колата си и включиха двигателя. Другите двама се настаниха пред Ричър. Изчакаха предната кола да потегли и я последваха през портата. Ричър изви глава и видя как Ръсти и Боби протягат шии над парапета. Колите спряха за миг, после завиха на север една след друга и увеличиха скоростта. Ричър пак погледна назад и последното, което видя, бе как Ели излиза с несигурни стъпки на верандата. Беше с пижамата на зайчета, стискаше в лявата си ръка плюшено мече и хапеше юмручето на дясната.
След един-два километра в колата отново стана прохладно. В телената мрежа пред Ричър имаше малък правоъгълен отвор. Ако седнеше по средата и наведеше глава, можеше да вижда през предното стъкло, между радара и горното огледало. Сякаш гледаше кадри от филм. Колата отпред се полюшваше в лъчите на фаровете — близка, ярка и нереална сред околния прашен и непрогледен мрак. Кармен не се виждаше. Вероятно седеше отпусната и полицейските лампи, прибрани на поставката до задното стъкло, закриваха главата й.
— Къде я водят? — попита Ричър.
Сержантът се размърда на седалката и след стотина метра отговори:
— В Пейкъс. В окръжния затвор.
— Но това тук е Ехо, а не Пейкъс — възрази Ричър.
— В окръг Ехо има всичко на всичко сто и петдесет жители. Да не мислиш, че някой ще им организира отделна съдебна система? Със затвори, съдилища и тъй нататък.
— Тогава как действа системата?
— Пейкъс поема нещата, така действа. За всички малки окръзи наоколо. Цялата административна дейност.
