ефирни и ароматни дрешки. С фалшивия седеф върху дръжката изглеждаше точно на място.
— Можеше само да посочиш къде е — каза той. — Нямаше нужда да отваряш.
Кармен помълча, после попита:
— Той ще поиска да спи с мен, нали?
Ричър не отговори.
— Бил е затворен година и половина — продължи тя. — Но аз ще му откажа.
Ричър мълчеше.
— Това е право на всяка жена, нали? Да откаже.
— Естествено — кимна той.
— Дори ако е омъжена?
— Да, в повечето страни.
Ново мълчание.
— Нейно право е и да се съгласи, нали?
— Точно така.
— На теб не бих отказала.
— Не съм те молил.
Тя помълча.
— В такъв случай може ли аз да те помоля?
Той я погледна в очите.
— Зависи от причината.
— Защото искам — каза тя. — Искам да бъда с теб.
— И още?
Тя сви рамене.
— И може би искам тайничко да отмъстя на Слуп. От сърце го желая.
Ричър мълчеше.
— Преди да се е прибрал — добави тя.
Мълчание.
— И защото Боби и без това си мисли, че го правим. Като ще ни обвиняват, поне да има защо.
Мълчание.
— Просто искам да се позабавлявам. Преди всичко да почне отново.
Мълчание.
— Без уловки. Не се опитвам да променя нещата. Решението ти, искам да кажа. За Слуп.
— Това не би променило нищо — кимна Ричър.
Тя се загледа настрани.
— Е, какъв е отговорът?
Той се вгледа в профила й. Лицето на Кармен не изразяваше нищо. Сякаш бе изчерпала всички други възможности и сега разчиташе единствено на инстинкта. В началото на военната му кариера, когато заплахата все още беше реална, хората често разговаряха какво биха направили, когато вражеските ракети излетят и се насочат към целите. На първо място, с огромна преднина, стоеше именно това чувство, което виждаше у нея. Универсален инстинкт. Тя бе чула последното предупреждение и в мозъка й отчаяно виеха сирени.
— Не — каза Ричър.
Кармен дълго мълча.
— Поне ще останеш ли с мен? — попита накрая тя.
Посред нощ екипът се премести на осемдесет километра по-близо до Пейкъс. Направиха го тайно, няколко часа след като платиха за втора нощувка в същия мотел. Това беше любимият метод на жената. Шест фалшиви имена, регистрации в два различни мотела — подобен хаос гарантираше тяхната сигурност.
Караха на изток по магистрала I–10, докато отминаха кръстовището с I–20. После продължиха към Форт Стоктън и не след дълго отпред се появи първата групичка мотели, обслужващи почивната паркова зона Балмориа. До истинската туристическа зона имаше още доста път, тъй че тия мотели бяха евтини и невзрачни. Нямаше да има нито луксозни мебели, нито обслужване по стаите. Но все пак бяха прилични, чисти и пълни с хора точно като тях. Именно това искаше жената. Тя беше същински хамелеон. Притежаваше вроден инстинкт за подходящото място. Избра втория мотел, който видяха, и прати ниския тъмнокос мъж да плати в брой за две стаи.
Неделното утро събуди Ричър върху канапето на Слуп Гриър. Прозорецът в спалнята гледаше на изток. Небето бе ясно, от нощните насекоми нямаше и следа. Чаршафите по леглото изглеждаха влажни и смачкани. Кармен не беше под тях. Ричър чу откъм банята шум на вода. Ухаеше на прясно кафе.
Стана от канапето и се разкърши. Прекрачи в спалнята. На пода видя роклята на Кармен. Отиде до прозореца и погледна навън. Никаква промяна. Небето вече трептеше от жега. Върна се във всекидневната. На малка маса в единия ъгъл имаше кафе машина. До нея видя две захлупени наобратно чаши и две лъжички, също като в хотел. Вратата на банята беше затворена. Шумът на водата не спираше. Ричър си наля чаша кафе и мина в будоара. Край стените имаше два големи гардероба, разположени един срещу друг. Всъщност не бяха гардероби, а дълги, дълбоки ниши с плъзгащи се врати от огледално стъкло.
Отвори левия гардероб. Оказа се нейният. Беше запълнен със закачалки, по които висяха рокли, блузи и панталони. Имаше рафт за обувки. Той затвори вратичката, завъртя се и отвори гардероба на Слуп. Вътре висяха десетина костюма и огромно количество джинси. По кедровите лавици се трупаха ризи и тениски, грижливо сгънати и прибрани в найлонови пликове. Отстрани висяха вратовръзки. Колани с причудливи катарами. Дълга редица от прашни обувки на пода. Обувките изглеждаха четирийсет и четвърти номер. Той прехвърли кафето в лявата си ръка, разгърна едно сако и потърси етикетчето. Сакото беше петдесет и втори размер. Подхождаше за човек с ръст около метър и осемдесет и пет, тегло малко под деветдесет килограма. Значи Слуп не беше особено едър. В никакъв случай не можеше да се нарече великан. Но беше с трийсет сантиметра по-висок от жена си и двойно по-тежък. Неравностойна двойка за бокс.
Върху купчина ризи лежеше лакирана дървена рамка със стъклото надолу. Ричър я обърна. Вътре имаше снимка върху картонена подложка. Видя трима младежи, някъде на половината път между юношеството и зрелостта. Седемнайсет — или осемнайсетгодишни. Стояха плътно един до друг, подпрени върху издутия калник на стара камионетка. Гледаха фотоапарата малко напрегнато, сякаш го бяха сложили върху някой камък и чакаха да щракне самоснимачката. Бяха изпълнени с радостно вълнение и младежка енергия. Целият живот се разстилаше пред тях с безграничните си възможности. Единият беше Хак Уокър — малко по-строен, малко по-мускулест и с доста повече коса. Другите двама вероятно бяха Ал Юджин и Слуп Гриър. Приятели от гимназията. Юджин беше пълничък и с една глава по-нисък от Слуп. Слуп изглеждаше като подмладено копие на Боби.
Водата в банята спря. Ричър остави снимката на мястото й и затвори гардероба. Върна се във всекидневната. След малко вратата на банята се отвори и Кармен излезе сред облак пара. Беше се омотала с две бели хавлии — едната около тялото, другата на главата като тюрбан. Ричър я гледаше и мълчеше. Нямаше представа какво да каже.
— Добро утро — прекъсна мълчанието Кармен.
— И на теб — отвърна той.
Тя размота тюрбана и тръсна коса. Кичурите провиснаха мокри и прави.
— Но всъщност не е добро, нали? Лошо утро.
— Май си права — съгласи се Ричър.
— Може би точно сега излиза от затвора.
Ричър погледна часовника си. Наближаваше седем.
— Още не, но всеки момент ще излезе.
— Изкъпи се, ако искаш — каза Кармен. — Аз отивам при Ели.
