— Шегувате ли се? Те били нелегални емигранти. Нищо не можели да предприемат. А и не са били само те. Всички могат да ви разкажат подобни истории. Днес, след емиграционната амнистия, вече са местни жители, мъчим се да ги накараме да вярват в закона и вижте какво става. Чувствам се като последна глупачка.
— Вината не е ваша.
— Моя е. Трябваше да знам от самото начало. Вярвайте в нас, така им казах. — Тя отново замълча и се опита да се овладее. След малко добави: — Така или иначе…
Не довърши и извърна глава. Изглеждаше приятна жена. Беше много горещо. В кантората имаше само един климатик, монтиран на прозорчето над вратата — голям, стар и очукан. Напъваше се, но без особен успех.
— Така или иначе… — повтори адвокатката. Погледна го. — С какво мога да ви помогна?
— Не на мен — уточни Ричър. — На една моя позната.
— Адвокат ли й трябва?
— Застреля мъжа си. Той я биеше.
— Кога?
— Снощи. Сега е отсреща, в затвора.
— Той мъртъв ли е?
Ричър кимна.
— Умря на място.
Раменете й се отпуснаха. Тя отвори едно чекмедже и извади бележник.
— Как ти е името?
— Моето ли?
— С теб разговарям в момента.
— Ричър. А твоето?
Тя записа в бележника:
— Алис. Алис Аманда Арон.
— Би трябвало да се заемеш с частна практика. Сигурно ще си първа в справочниците.
Тя се усмихна едва-едва.
— Някой ден и това ще стане. Засега съм сключила петгодишна сделка със съвестта си.
— Изплащаш стари дългове, така ли?
— Изкупвам — поправи го тя. — Изкупвам късмета си. Че завърших Харвард. Че съм родена в семейство, за което двайсет хиляди долара са месечните разходи по апартамента на Парк Авеню, а не въпрос на оцеляване през тексаската зима.
— Браво, Алис — каза Ричър.
— Хайде, разкажи ми за приятелката си.
— Тя е от мексикански произход, а съпругът й беше бял. Казва се Кармен Гриър. Беше омъжена за Слуп Гриър.
— Слуп ли?
— Точно така.
— Добре — каза Алис и си записа името.
— От година и половина насам побоищата престанаха, защото той беше в затвора заради укриване на данъци. Вчера излезе, всичко почна отново и тя го застреля.
— Ясно.
— Трудно ще се намерят доказателства и свидетели. Той я биеше тайно.
— Наранявания?
— Доста тежки. Но тя ги представяше винаги като злополуки при езда.
— Езда ли?
— Казваше, че е паднала от коня.
— Защо?
Ричър сви рамене.
— Не знам. Семейни условности, заплахи, срам, страх, може би притеснение.
— Но със сигурност е имало побоища, така ли?
— Лично аз не се съмнявам.
Алис престана да пише. Взря се в бележника.
— Е, няма да бъде лесно — каза тя. — Тексаските закони за домашното насилие не са прекалено консервативни, но бих предпочела да разполагаме с категорични доказателства. Все пак престоят в затвора ще ни помогне. Не е бил примерен гражданин, нали? Можем да пледираме за непредумишлено убийство. Евентуално да уредим условна присъда с признаване на излежалото време. Ако се борим здравата, имаме шанс.
— Било е убийство при самозащита.
— Сигурна съм в това, но въпросът е кое може да мине и кое не.
— Освен това трябва да уредим освобождаване под гаранция — каза Ричър. — Днес.
Алис надигна глава и се вторачи в него.
— Под гаранция? — повтори тя, сякаш за пръв път чуваше тази дума. — Днес? Не ме разсмивай.
— Тя има дете. Момиченце на шест и половина.
Алис си го записа.
— Не ни върши работа. Всички имат деца. — Тя плъзна пръст по купчината папки. — Всички. На шест и половина, на годинка и половина. Две деца, шест, седем, десет.
— Името й е Ели — каза Ричър. — Нуждае се от майка си.
Алис записа в бележника
— При подобен случай има само два начина за освобождаване под гаранция — каза тя. — Първият е да разиграем в подробности цялото дело още на предварителното заседание. А не сме готови да го направим. Ще минат месеци, преди да започна работа по защитата. Календарът ми е претъпкан до пръсване. А дори и да можех да започна, при дадените обстоятелства ми трябват месеци подготовка.
— Какви обстоятелства?
— Нейната дума срещу репутацията на един мъртвец. Ако нямаме свидетели, ще трябва да изискаме по съдебен път медицинските й документи и да намерим експерти, които да потвърдят, че нараняванията не са причинени от падане при езда. А тя очевидно не разполага с пари, иначе ти нямаше да си тук от нейно име. Значи трябва да намерим експерти, които работят безплатно. Възможно е, но няма начин да се направи веднага.
— А какво може да се направи веднага?
— Мога да изтичам до затвора и да кажа: „Здрасти. Аз съм твоята адвокатка. Ще се видим пак след година.“ Горе-долу това е всичко.
Ричър се озърна. Кантората гъмжеше от народ.
— Никой няма да се справи по-бързо — каза Алис. — Аз съм сравнително нова тук. Имам по-малко висящи дела.
Вероятно казваше истината. На нейното бюро имаше само две купчини папки. Върху другите — по три- четири.
— Кой е вторият начин?
— За кое?
— За освобождаване под гаранция. Ти каза, че има два начина.
Алис кимна.
— Вторият начин е да убедим окръжния прокурор да не ни пречи. Ако ние помолим за освобождаване под гаранция, а той заяви, че не възразява, проблемът е само дали съдията ще го сметне за уместно. А той вероятно ще се повлияе от мнението на прокурора.
— Хак Уокър и Слуп Гриър бяха приятели от детинство.
Алис отново сведе рамене.
— Страхотно. Естествено, той ще се оттегли. Но може да действа и чрез заместниците. Тъй че забрави освобождаването. Нищо няма да стане.
