— В момента и тримата са на работа.
— А съпругата ви?
— Тя е на гости в Хюстън.
— Значи днес сте само с камериерката?
— Защо питате? — изненада се Брюър. Беше озадачен и леко раздразнен, но учтив, както се полага на човек, очакващ да получи милион долара.
— Аз съм банкер — обясни Ричър. — Това ми е работата, да питам.
— Разкажете ми за акциите.
— Няма акции. Излъгах.
По лицето на Брюър се изписа изненада. След това разочарование. После гняв.
— Тогава какво търсите тук?
— Понякога използваме този трик — каза Ричър. — Всъщност се занимавам със заемите. Когато човек изпадне във финансови затруднения, не е желателно прислугата да узнае.
— Но аз нямам финансови затруднения, мистър Хейс.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Ние имаме други сведения.
— Аз съм богат човек. Не търся, а давам заеми.
— Така ли? Чухме, че ви било трудно да покриете задълженията си.
Брюър схващаше бавно. Когато най-сетне осъзна, изненадата се изписа първо по тялото му и чак след това по лицето. Той настръхна, почервеня и сведе очи към очертанията на пистолета в джоба на Ричър, сякаш за пръв път виждаше подобно нещо. После посегна към масата и вдигна малко сребърно звънче. Разтръска го с всичка сила и над балкона отекна тъничък звън.
— Мария! — изкрещя той, продължавайки да размахва звънеца. — Мария!
Камериерката се появи на вратата, през която бе дошъл Ричър. Безшумно пристъпи напред по дъсчения под.
— Повикай полицията — нареди Брюър. — Набери 911. Искам да арестуват този човек.
Тя се поколеба.
— Хайде — кимна Ричър. — Обадете се.
Камериерката мина край тях и влезе в стаята зад креслото на Брюър. Помещението приличаше на частен кабинет — сенчест и типично мъжки. Ричър чу шум от вдигане на слушалка. После потропване по вилката.
— Телефоните не работят — обади се камериерката.
— Слезте да изчакате долу — посъветва я Ричър.
— Какво искате? — попита Брюър.
— Искам да изпълните финансовите си задължения.
— Вие не сте банкер.
— Гениално умозаключение.
— Какъв сте тогава?
— Просто човек, който иска да получи чек — обясни Ричър. — За двайсет хиляди долара.
— Значи работите за онези… хора?
Брюър понечи да стане. Ричър протегна ръка и го блъсна обратно в креслото. Грубо, за да причини болка.
— Не мърдайте — нареди той.
— Защо го правите?
— Защото съм състрадателен човек — каза Ричър. — Ето защо. Едно семейство е в беда. Горките хора ще се тревожат и страдат цяла зима. Пред лицето на страшната участ. Няма да знаят през кой ден светът ще се сгромоляса около тях. Не обичам хората да живеят така, които и да са те.
— Ако не им харесва, да си вървят в Мексико. Там им е мястото.
Ричър го погледна с изненада.
— Не говоря за тях — поясни той. — Говоря за вас. За вашето семейство.
— Моето семейство ли?
Ричър кимна.
— Ядосам ли се на вас, всички наоколо ще пострадат. Тук пердах, там злополука. Вие може да си строшите крак на стълбището. Или пък жена ви. Къщата може да пламне. Много нещастни случаи, един след друг. Никога няма да знаете кой ще е следващият. Това ще ви подлуди.
— Няма да ви се размине.
— Както виждате, разминава ми се. Мога да почна още днес. С вас.
Брюър мълчеше.
— Подайте ми онази кана — нареди Ричър.
Брюър се поколеба за момент. После вдигна каната и остана с протегната ръка като вкаменен. Ричър я взе. Каната беше от изящно гравиран кристал. Може би „Уотърфорд“, може би внесена чак от Ирландия. Побираше около литър и вероятно струваше над хиляда долара. Ричър я закрепи върху дланта си и помириса съдържанието. Лимонада. После метна каната през балкона. Из въздуха се разтегли жълтеникава струя и след секунда откъм дворчето долетя силен трясък.
— Ама че съм непохватен! — възкликна той.
— Ще наредя да ви арестуват! — възкликна Брюър. — Това е унищожаване на частна собственост.
— Мисля да започна с някого от синовете ви — каза Ричър. — Ще избера наслуки един от тях и ще го метна долу по същия начин.
— Ще наредя да ви арестуват — повтори Брюър.
— Защо? Според вас няма значение какво казва съдебната система. Или това не се отнася до вас? Може би се смятате за нещо особено?
Брюър не отговори. Ричър стана, взе креслото и го хвърли през парапета. То се строиш върху каменните плочи на двора.
— Дайте ми чека — каза той. — Можете да си го позволите. Вие сте богат човек. Сам ми го казахте.
— Въпросът е принципен — заяви Брюър. — Те не трябва да бъдат тук.
— А вие трябва, така ли? Защо? Те са дошли първи.
— Те загубиха. Ние спечелихме.
— А сега вие губите. Аз печеля. Бог дал, Бог взел.
Ричър се наведе и вдигна сребърното звънче от масата. Вероятно беше старинно. Може би френско. Широката чист бе украсена с филигранни мотиви. Диаметър около шест сантиметра. Той хвана звънчето с палец от едната страна и останалите четири пръста от другата. Стисна и го смачка. После прехвърли остатъците в дланта си и сплеска метала докрай. Приведе се и го пъхна в нагръдния джоб на Брюър.
— Мога да направя това и с главата ви — каза той.
Брюър мълчеше.
— Дайте ми чека — тихо изрече Ричър. — Преди да съм си изтървал нервите.
Брюър се поколеба. Пет секунди. Десет. После въздъхна.
— Добре.
Стана, влезе в кабинета и седна зад бюрото. Ричър застана плътно до него. Не искаше от някое чекмедже да изникне револвер.
— Пишете сумата да се изплати в брой — нареди той.
Брюър написа чека. Сложи вярната дата, вярната сума и се подписа.
— Не се опитвайте да ме преметнете — каза Ричър.
— Няма.
— Инак и вие ще се преметнете. През парапета.
— Да се задавиш дано!
Ричър сгъна чека, прибра го в джоба си и излезе в горното фоайе. Спусна се по стълбището и пристъпи до старинния часовник. Натисна го напред. Часовникът рухна с трясък като отсечено дърво и спря да
