тиктака.
След около три часа двамата мъже се измъкнаха от наблюдателния пост. Вече не издържаха на жегата. А и нямаше смисъл. Ясно беше, че никой няма да напусне ранчото. Старицата и синът й седяха на сянка в къщата. Хлапето се мотаеше из конюшнята, понякога излизаше на двора, докато слънцето отново го прогонеше вътре. По някое време прислужницата го викна да обядва и то бавно повлече крака към кухнята. В крайна сметка двамата се отказаха от наблюдението. Пропълзяха северно от скалите и щом къщата изчезна от поглед, излязоха да чакат край прашния път. Жената пристигна с форда точно навреме. Носеше бутилирана вода и беше включила климатика на пълна мощност. Двамата се напиха и докладваха.
— Добре — каза жената. — Мисля, че сме готови да действаме.
— И аз така мисля — каза тъмнокосият мъж.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — съгласи се русият. — Дайте да свършваме.
Щом се отдалечи от къщата на Брюър, Ричър отново закрепи номерата на стария крайслер. После подкара право към Пейкъс и взе от гаража фолксвагена на Алис Арон. Плати четирийсет долара, без да се пазари, макар да подозираше, че изобщо не са пипнали колата. Съединителят заяждаше както преди. Докато стигне до адвокатската уличка, двигателят изгасна на два пъти.
Остави фолксвагена на паркинга зад сградата точно както си беше — с пистолета и картите в жабката. Заобиколи, влезе в кантората и откри Алис на същото бюро в дъното. Говореше по телефона и същевременно се разправяше с клиенти. Пред нея стоеше цяло семейство. Три поколения мълчаливи, тревожни хора. Беше се преоблякла. Сега носеше черни панталони с висока талия от някаква тънка памучна или ленена материя и сако от същия плат. Под сакото не си личеше колко къса е бялата й блузка. Алис изглеждаше съвсем официално. Типичен адвокат.
Когато видя Ричър, тя закри слушалката с длан и помоли клиентите да изчакат. Отдръпна се от тях, а той наведе глава към нея.
— Имаме големи проблеми — тихо съобщи тя. — Хак Уокър иска да те види.
— Мен ли? — изненада се Ричър. — Защо?
— По-добре да го чуеш от него.
— Какво да чуя? Среща ли имахте?
Алис кимна.
— Ходих до кабинета му. Разговаряхме половин час.
— И какво каза?
— По-добре да го чуеш от него — повтори тя. — Нека да поговорим след малко. Става ли?
В гласа й звучеше тревога. Ричър я погледна. Тя отново се обърна към телефона. Хората пред бюрото сведоха глави, за да чуят какво ще каже. Ричър извади чека от джоба си, разгъна го и приглади хартията върху бюрото. Алис види и млъкна насред изречението. Отново закри слушалката. Дълбоко въздъхна.
— Благодаря — каза тя.
Този път в гласа й се долавяше притеснение. Като че беше размислила за своята част от сделката. Ричър пусна върху бюрото ключовете от колата и излезе на тротоара. Зави надясно и се отправи към съда.
Кабинетът на окръжния прокурор заемаше целия втори стаж на съда. От стълбищната площадка се влизаше в тесен коридор, който водеше към неголямо преддверие, използвано вместо приемна и секретарски кабинет. В дъното имаше три врати — по една за окръжния прокурор и двамата му заместници. Всички вътрешни стени бяха изцяло остъклени от половината нагоре. Зад стъклата висяха старомодни венециански щори с памучни ленти и широки дървени летвички. Мястото изглеждаше занемарено и старо. На всички външни прозорци стърчаха климатици. Бяха включени на максимум и глухото им боботене разтърсваше стените.
В приемната имаше две бюра, отрупани с документи. По-далечното бе заето от жена на средна възраст, която изглеждаше като у дома си. Зад по-близкото седеше млад мъж, може би студент по право, дошъл да поработи през лятната ваканция. Очевидно го бяха натоварили с грижата за посетителите, защото, когато вдигна глава, усмивката му говореше красноречиво: с какво мога да ви помогна?
— Хак Уокър иска да ме види — каза Ричър.
— Мистър Ричър? — попита младокът.
Ричър кимна и момчето посочи към ъгловия кабинет.
— Очаква ви.
Ричър внимателно се промъкна през теснотията между бюрата. На вратата в ъгъла имаше прозорче с пластмасова табелка под него. Върху табелката беше изписано:
Кабинетът имаше по един прозорец на всяка стена. Беше претъпкан с канцеларски и картотечни шкафове, а голямото бюро едва се виждаше иззад купища документи, компютър и три телефона. Уокър седеше облегнат в креслото зад него и държеше снимка в рамка. Малка, дървена рамка със сгъваема пластмасова подпорка отзад. Взираше се в снимката. По лицето му бе изписана болка или дълбока тревога.
— Какво мога да направя за вас? — попита Ричър.
Уокър откъсна поглед от снимката.
— Седнете — каза той. — Моля ви.
Притворната добродушност на политик бе изчезнала от гласа му. Говореше като уморен, съвсем нормален човек. Пред бюрото имаше стол за посетители. Ричър го извъртя на една страна, за да има къде да намести краката си.
— Какво мога да направя за вас? — повтори той.
— Случвало ли се е целият ви живот да се преобърне за броени минути?
Ричър кимна.
— От време на време.
Уокър остави снимката върху бюрото така, че да я виждат и двамата. Оказа се същата цветна снимка, която Ричър бе открил в гардероба на Слуп Гриър. Трима младежи, подпрели лакти върху калника на стария пикап — трима добри приятели, опиянени от младостта и идващия живот, пълен с безкрайни възможности.
— Аз, Слуп и Ал Юджин — каза Уокър. — Сега Ал изчезна, а Слуп е мъртъв.
— Няма ли вести за Юджин?
Уокър поклати глава.
— Никакви.
Ричър не каза нищо.
— Бяхме страхотна тройка — продължи Уокър. — Нали знаете как става. В уединено градче като нашето приятелите са нещо повече от приятели. Ние срещу целия свят.
— Той наистина ли се казваше Слуп?
Уокър надигна глава.
— Защо питате?
— Защо мислех, че името ви е Хак. Но отпред на табелката пише Хенри.
Уокър кимна и се усмихна уморено.
— В акта за раждане съм записан Хенри. Нашите ми викаха Ханк. Открай време. Но като малък не съм можел да го произнеса. Казвал съм Хак и така си остана.
— Но Слуп е истинското му име, така ли?
Уокър кимна отново.
— Да, чисто и просто Слуп Гриър.
— И тъй, какво мога да направя за вас? — попита Ричър за трети път.
— Всъщност не знам — каза Уокър. — Може би просто да ме изслушате или пък да изясните това- онова.
