Ричър вкара фолксвагена право в бараката. Тримата свободни техници бавно закрачиха към него. Единият приличаше на началник. Ричър го помоли да разхлаби малко съединителя. Онзи прие поръчката с радост. Каза, че ще струва четирийсет долара. Ричър се съгласи и помоли да му услужат с кола. Техникът го отведе зад бараката и посочи един стар крайслер лебарон с гюрук. Все още личеше, че някога е бил бял, но сега бе пожълтял от годините. Ричър уви пистолета на Алис в пътните карти и го взе със себе си. Сложи цялата купчина върху дясната седалка на крайслера. После помоли техника за въже.
— Какво ще теглите? — попита човекът.
— Нищо — каза Ричър. — Просто искам да си имам въже, това е.
— Значи искате въже, но няма да теглите нищо?
— Съвършено вярно — потвърди Ричър.
Техникът сви рамене и се отдалечи. След малко донесе намотано въже. Ричър го пъхна пред дясната седалка. После подкара крайслера към града, прекоси центъра и продължи на североизток. Сега се чувстваше далеч по-добре. Само глупак би тръгнал да събира дългове из дивия Тексас с лимоненожълта кола, която има нюйоркски номера и ваза на таблото.
На една безлюдна отбивка спря, за да развинти с монета номерата на крайслера. Пусна ги пред дясната седалка, до въжето. Болтовете прибра в жабката. После продължи, като се озърташе за целта на пътуването. Намираше се на около три часа път северно от ранчо „Червената къща“, но теренът изглеждаше почти същият, само че беше напояван. По пасищата растеше трева. Пустинните трънаци бяха изкоренени. Имаше обработваеми площи, покрити с невисоки зелени храсти. Може би чушки. Или пъпеши. Кой знае… Край пътя растеше пелин. Тук-там се мяркаше по някой кактус. Хора нямаше. Слънцето прежуряше високо в небето и по хоризонта трептеше мараня.
Името на фермера от заявлението беше Линдън Дж. Брюър. Вместо адрес имаше само номер на пътна отсечка, която според картата продължаваше около шейсет километра до границата с Ню Мексико. Пътят по нищо не се различаваше от онзи, който водеше от Ехо до ранчото на семейство Гриър — прашна асфалтова ивица, провиснали електрически жици край нея и на всеки двайсетина километра по една голяма порта. Всяко ранчо си имаше название, но не бе задължително това да е името на собственика. Тъй че издирването на Линдън Дж. Брюър можеше да се окаже по-трудно от очакванията.
Но ненадейно отпред изникна кръстопът, край който стърчеше овехтяла дълга дъска, окичена с пощенски кутии. По кутиите се четяха фамилиите и названията на именията. На една от тях бе изписано с черен курсив върху бял фон:
След двайсет и пет километра на север Ричър откри портата на „Голямата шапка“ — арка от ковано желязо, боядисана в бяло и напомняща елемент от големите оранжерии в Чарлстън или Ню Орлиънс. Отмина я и спря до следващия електрически стълб. Слезе от колата и погледна нагоре. Върху стълба висеше голяма трансформаторна кутия. От нея се отделяха под прав ъгъл жици, отиващи към мястото, където трябваше да е ранчото. Половин метър по-ниско минаваше и телефонният кабел.
Ричър измъкна изпод картите пистолета на Алис и взе въжето от пода. Върза единия край за предпазителя на спусъка с прост единичен възел. Отмери пет-шест метра, после хвана въжето с лява ръка и метна пистолета с дясната, като се целеше в пролуката между телефонния кабел и електрическите жици над него. Първия път не улучи. Пистолетът прелетя около педя по-ниско и Ричър го хвана, докато падаше. Вторият път хвърли малко по-силно. Пистолетът прелетя през пролуката, мина отвъд кабела и увисна. Ричър плавно отпусна въжето, докато другият край слезе до него. Отвърза пистолета и го метна в колата. После хвана двата края на въжето и рязко дръпна. Кабелът се изтръгна от разпределителната кутия и остана да лежи на земята чак до следващия стълб.
Ричър нави въжето и го върна на място. Седна в колата, върна се на заден ход и зави под бялата арка. След около километър и половина стигна до бяла къща, сякаш излязла от исторически филм. Отпред имаше четири масивни колони, подпиращи балкона на втория етаж. Широки стъпала водеха към двойната предна врата. Наоколо се разстилаше грижливо поддържана морава. Чакълът на паркинга отстрани беше подравнен с гребло.
Ричър спря колата близо до стъпалата и изключи двигателя. Грижливо затъкна ризата си в панталона. Една позната веднъж му бе казала, че така изглеждал по-широк в раменете. Пъхна пистолета в десния джоб на панталона. Очертанията се виждаха много добре. После нави ръкавите на новата риза чак до раменете. Хвана волана и стисна с всичка сила, докато вените по бицепсите му изпъкнаха като въжета. Когато ръцете ти са по-дебели от бедрата на някои хора, трябва да използваш тази природна дарба.
Излезе от колата и се изкачи по стъпалата. Дръпна шнура на звънеца вдясно от входа. Чу нейде дълбоко в къщата мелодичен звън. После зачака. Тъкмо посягаше да позвъни отново, когато лявото крило се отвори. На прага застана камериерка, двойно по-ниска от вратата. Беше облечена в сива униформа и изглеждаше родом от Филипините.
— Дошъл съм да поговоря с Линдън Брюър — каза Ричър.
— Имате ли уговорена среща? — попита камериерката. Говореше много добър английски.
— Да, имам.
— Не ми е казал.
— Сигурно е забравил — отвърна Ричър. — Доколкото чух, бил голям дръвник.
Лицето на камериерката се обтегна. Не от възмущение. Опитваше се да удържи усмивката.
— За кого да му съобщя?
— За Ръдърфорд Хейс — каза Ричър.
Този път камериерката не издържа и се усмихна.
— Това е деветнайсетият президент на Съединените щати — каза тя. — След Улисис Грант. Роден през 1822 година в Охайо. Президент от 1877 до 1881 година. Щатът Охайо е дал на страната общо седем президенти, от тях трима един след друг. Той е средният.
— Мой далечен прадядо — заяви Ричър. — И аз съм от Охайо. Но не се интересувам от политика. Кажете на мистър Брюър, че работя за една банка в Сан Антонио и неотдавна сме открили пакет акции, принадлежащи на дядо му. Струват около един милион долара.
— Много ще се зарадва — каза камериерката.
Тя се отдалечи и Ричър прекрачи прага тъкмо навреме, за да я види как се изкачва по широко стълбище в дъното на фоайето. Вървеше грациозно, без видимо усилие, докосвайки с ръка парапета. Фоайето имаше размерите на баскетболно игрище. Беше прохладно и тихо, облицовано с ламперия от златисто дърво, излъскано до мек матов блясък от няколко поколения камериерки. Отстрани на всяка секунда потракваше старинен часовник, по-висок от Ричър. До него имаше старинен стол, какъвто обикновено може да се види само на някой портрет в цял ръст отпреди два века. Ричър се зачуди дали би издържал тежестта му. Натисна с длан кадифената тапицерия. Усети отдолу пълнеж от конски косъм. В този момент камериерката се зададе по стълбището. Плъзгаше се също тъй изящно, както преди малко, и едва докосваше парапета с пръсти.
— Ще ви приеме — каза тя. — Той е на балкона от задната страна.
Горе имаше друго фоайе със същите размери и същата декорация. Широка остъклена врата водеше към задния балкон, който обхващаше цялата дължина на сградата и предлагаше изглед към просторни напечени пасища. Балконът беше покрит и под тавана лениво се въртяха големи вентилатори. В единия край имаше няколко тежки ракитови кресла, боядисани в бяло. На едно от тях седеше мъж. Върху масичката до него имаше кана и чаша, пълна с нещо, което приличаше на лимонада, но можеше и да е друго. Мъжът беше около шейсетгодишен. Дебеловрат, но отпуснат. Личеше си, че преди двайсетина години сигурно е бил здравеняк. Имаше буйна бяла коса и загоряло червендалесто лице, прорязано от дълбоки бръчки. Беше облечен изцяло в бяло. Бели панталони, бяла риза, бели обувки. Сякаш се бе приготвил за боулинг на открито в някой изискан клуб.
— Мистър Хейс? — подвикна той.
Ричър се приближи и седна, без да чака покана.
— Имате ли деца? — попита той.
— Трима синове — отговори Брюър.
— Тук ли е някой от тях?
