Смъртоносна жега

безсмислените отпечатани думи: подател, получател, спешна пратка, описание на пакета, размери — трийсет на двайсет и два сантиметра, тегло — килограм и двеста грама, изчислена такса, допълнителни сведения за получателя, доставено на следващия ден, проверено от превозвача: пратката не съдържа опасни предмети. Ричър поклати глава и метна пакета на задната седалка.

— Тя нямаше пари в себе си — каза той.

Алис не отговори. Управляваше малкия автомобил бързо и умело. Ричър усети, че го съжалява. Чувството просто лъхаше на вълни от нея.

— Какво? — попита той.

— По-добре да се върнем — каза Алис. — Само си губим времето.

— Защо?

— Какво толкова може да ни каже Ели? Разбирам идеята ти. Ако Кармен наистина си е чупила ръката, би трябвало да носи гипс около шест седмици. А Ели е умно дете и ще си го спомни. Същото се отнася и до челюстта. При счупена челюст за известно време те стягат като в кофраж. Едно дете непременно би запомнило такова нещо. Ако всичко това наистина се е случило и ако не е било прекалено отдавна.

— Но?

— Но ние знаем, че тя никога не е носила гипс. Знаем, че никога не е имала счупена челюст. Получихме медицинските сведения за нея, нали? Те са при нас, в колата. Всичко, за което някога е влизала в болница. Или смяташ, че счупени кости могат да се оправят по метода „направи си сам“? Да не мислиш, че са търсили помощ от ковача или бръснаря? Значи в най-добрия случай Ели ще ни потвърди само това, което вече знаем. А най-вероятно нищо няма да помни, защото е още дете. Излиза, че с това пътуване си губим времето двойно.

— Нека го направим все пак — настоя Ричър. — Така и така сме минали половината път. Ели може да си припомни нещо полезно. А и много искам пак да я видя. Тя е страхотно хлапе.

— Не се и съмнявам — каза Алис. — Само недей да се привързваш. Какво можеш да направиш за нея? Да я осиновиш? От цялата работа ще пострада най-много тя. Примири се с това и забрави.

Мълчаливо изминаха останалия път до кръстовището със закусвалнята, училището и бензиностанцията. Алис спря точно там, където преди бе спряла Кармен, и двамата излязоха навън в жегата.

— По-добре да дойда с теб — каза Ричър. — Тя ме познава. Можем да я изведем и да поговорим в колата.

Бутнаха телената врата и прекосиха двора. Сетне влязоха в сградата, изпълнена с училищна миризма. След минута отново бяха навън. Ели Гриър не бе идвала нито този ден, нито предишния.

— Напълно разбираемо — каза Алис. — Детето преживява тежък момент.

Ричър кимна.

— Да тръгваме. Само още един час път на юг.

— Страхотно! — възкликна Алис.

Качиха се във фолксвагена и изминаха останалите сто километра прегоряла пустош, без да разговарят. Отне им по-малко от час, защото Алис караше по-бързо от Кармен. Сега Ричър разпознаваше местността. Видя старото петролно находище далече на хоризонта отляво. „Гриър–3“.

— Наближаваме — каза той.

Алис намали скоростта. Отстрани се появи бодлива тел, после дървена ограда и накрая високата порта изплува от маранята. Алис натисна спирачките и зави. Малката кола заподскача по двора. Алис спря до познатите стъпала на верандата и изключи двигателя. Цялото ранчо тънеше в тишина. Нищо не помръдваше. Но в къщата явно имаше хора, защото всички коли бяха под навеса. Белият кадилак, джипът, новият и старият пикап. И четирите автомобила се спотайваха в сенките.

Слязоха от колата и постояха неподвижно зад отворените врати, сякаш искаха да се предпазят от нещо. Въздухът бе съвсем неподвижен и по-горещ от всякога. Температурата сигурно наближаваше четирийсет и пет градуса. Ричър пръв се изкачи в сянката на верандата и почука. Вратата се отвори почти незабавно. На прага изникна Ръсти Гриър. В едната си ръка стискаше карабина .22 калибър. Тя дълго оглежда Ричър от глава до пети. Накрая проговори:

— Ти си бил. А аз помислих, че е Боби.

— Изчезнал ли е? — попита Ричър.

Ръсти сви рамене.

— Излезе. Още го няма.

Ричър се озърна към навеса.

— Всички коли са тук.

— Някой дойде да го вземе. Аз бях горе. Не видях нищо. Само ги чух.

Ричър мълчеше.

— Все едно — промърмори Ръсти. — Не очаквах пак да те видя.

— Това е адвокатката на Кармен — каза Ричър.

Ръсти се завъртя и впи презрителен поглед в Алис.

— Не можа ли да си намери нещо по-свястно?

— Трябва да поговорим с Ели.

— Защо?

— Разпитваме свидетелите.

— Дете не може да бъде свидетел.

— Това ще го реша аз — каза Алис.

Ръсти се усмихна предизвикателно.

— Ели не е тук.

— Къде е тогава? — попита Ричър. — Не беше на училище.

Ръсти не отговори.

— Мисис Гриър, трябва да знаем къде е Ели — намеси се Алис.

Ръсти пак се усмихна.

— Не знам къде е, адвокатке.

— Защо?

— Защото я взеха от социалните служби.

— Кога?

— Тая сутрин. Дойдоха и я прибраха.

— И вие им позволихте? — изненада се Ричър.

— Защо да не им позволя? Не я искам. Търпях я само заради Слуп, но него вече го няма.

Ричър я изгледа смаяно.

— Но тя ви е внучка.

Ръсти презрително сви рамене. Карабината в ръката й трепна.

— Никога не съм се радвала на този факт.

— Къде я отведоха?

— В някое сиропиталище, предполагам — каза Ръсти. — А след това сигурно ще я дадат за осиновяване, ако има кой да я вземе. Само че не ми се вярва. Доколкото знам, трудно се намират кандидати за мелезчета. Приличните хора не искат да се мешат с цветнокожи.

Настана тишина. Чуваше се само тънкият пукот на спечената, напукана пръст.

— Дано да ви покоси рак — каза Ричър.

Той се завъртя и тръгна към колата, без да изчака Алис. Влезе, затръшна вратата и се загледа напред с пламнало лице. Огромните му юмруци се свиваха и отпускаха. Алис седна до него и включи двигателя.

— Да се махаме час по-скоро — каза Ричър.

Фолксвагенът потегли сред облак прах. Не си размениха нито дума чак до Пейкъс.

Когато пристигнаха, минаваше три следобед и кантората беше полупразна заради жегата. Както винаги завариха бюрото на Алис облепено с бележки. Пет бяха от Хак Уокър — всяка по-настоятелна от предишната.