— Не. Мисля да тръгвам.
Алис рязко спря.
— Сега какво? Четворна проверка ли?
— Не, заминавам. Някъде надалеч. Чувал съм, че в Антарктида било приятно през този сезон.
— На връщане ще минем край автогарата.
— Добре. Значи си тръгвам с автобус. Край на автостопа. Никога не знаеш на кого може да налетиш.
Моргата се намираше в ниска индустриална сграда сред павиран двор встрани от улицата. Приличаше на бивш автосервиз или склад за гуми. Имаше метални стени и портал за автомобили. Служебният вход беше в края на сградата. Към него водеха две стъпала с парапет от стоманени тръби. Вътре беше много студено. Грамадни климатици бълваха леден въздух. Обстановката напомняше склад за месо. И в известен смисъл бе точно така. Вляво от фоайето имаше двойна врата, водеща право към моргата. Тя беше отворена и Ричър зърна масите за аутопсия. Блясък на стомана, бели плочки и луминесцентни лампи.
Алис сложи колана върху бюрото на дежурния и бръкна в джоба си за пръстена. Обясни, че вещите са по делото
— Не, това са лични вещи — каза Алис. — Извинявайте.
Онзи се намръщи недоволно и понечи пак да излезе.
— Чакайте — спря го Ричър. — Дайте да погледна това.
Дежурният спря, обърна се и сложи кутията на бюрото. Тя нямаше капак, тъй че всъщност представляваше нещо като картонен поднос, дълбок седем-осем сантиметра. Някой бе изписал от предната страна с флумастер името
— Тук ли е патологът? — попита Ричър.
— Естествено — отвърна дежурният. — Винаги е тук.
— Трябва да разговарям с него — каза Ричър. — Веднага.
Очакваше възражения, но дежурният само посочи към двойната врата.
— Там е.
Алис се задържа до бюрото и Ричър влезе сам. Отначало му се стори, че залата е празна, но после видя в отсрещния ъгъл остъклена врата. В кабинета зад нея някакъв мъж със зелена престилка разглеждаше документи на бюрото си. Ричър почука. Човекът вдигна глава. Беззвучно произнесе:
— С какво мога да ви помогна? — попита човекът.
— Само два куршума ли извадихте от Слуп Гриър?
— Кой сте вие?
— Дойдох с адвокатката на обвиняемата — каза Ричър. — Тя е отвън.
— Обвиняемата ли?
— Не, адвокатката.
— Добре — кимна патологът. — Какво ви интересува?
— Колко бяха куршумите?
— Два. Голяма мъка беше, докато ги извадим.
— Може ли да видя трупа?
— Защо?
— Боя се от евентуална съдебна грешка.
Подобна реплика почти винаги впечатлява патолозите. Те очакват да има процес, на който ще бъдат призовани, и никак не им се иска защитата да ги направи за смях при разпита. Отразява се зле на репутацията в научните кръгове. И на самочувствието. Затова предпочитат всички съмнения да се проверят предварително.
— Добре — каза патологът. — Трупът е във фризера.
Нова врата извеждаше от кабинета към сумрачен коридор. Коридорът завършваше с плътно затворена метална преграда.
— Вътре е много студено — предупреди патологът.
Ричър кимна.
— Радвам се да го чуя.
Водачът му завъртя масивната ръчка и двамата влязоха. Залата бе ярко осветена. По целия таван висяха луминесцентни лампи. В отсрещната стена бяха вградени двайсет и седем стоманени шкафа — по три на височина и девет на ширина. Върху вратите на осем от тях висяха етикетчета — знак, че са заети. Въздухът в залата бе мразовит. От устата на Ричър излитаха облачета пара. Патологът провери етикетите и дръпна едно от големите стоманени чекмеджета. То се плъзна навън с лекота върху добре смазани релси.
— Наложи се да изрежем задната стена на черепа — обясни патологът. Всъщност трябваше да изгребем целия мозък, додето открием куршумите.
Голото тяло на Слуп Гриър лежеше по гръб. В смъртта изглеждаше смалено и съсухрено. Кожата беше сива като неизпечена глина. Изцъклените очи гледаха право нагоре. В челото му имаше две малки дупки на около осем сантиметра една от друга. Бяха кръгли, синкави, с ясно очертани ръбове, сякаш издълбани от умел майстор.
— Класически рани от куршум двайсет и втори калибър — каза патологът. — Куршумите влизат без проблем, но не излизат. Твърде са бавни. Не им достига енергия и остават вътре. Но вече са си свършили работата.
Ричър затвори очи. След това се усмихна широко, доволно.
— Не ще и дума — каза той. — Свършили са си работата.
Откъм отворената врата долетя тих звук. Плахо почукване по стомана. Ричър отново отвори очи. Алис стоеше на прага и потръпваше.
— Какво правиш? — попита тя.
— Какво идва след четворната проверка? — подвикна към нея Ричър.
Парата от дъха му бе увиснала неподвижно във въздуха.
— Петорна проверка — отвърна Алис. — Защо?
— А после?
— Шесторна. Защо?
— Защото сега ще има цял куп проверки.
— Защо?
— Защото тук има нещо много нередно, Алис. Ела да погледнеш.
14
Алис бавно тръгна напред по плочките.
— Кое е нередно? — попита тя.
— Кажи ми какво виждаш.
Алис с усилие сведе очи към трупа.
— Прострелян е в главата. На два пъти.
— Какво е разстоянието между раните?
— Седем или осем сантиметра.
— Какво друго виждаш?
— Нищо.
Ричър кимна.
— Точно така.
— И какво?
