Смъртоносна жега

— Да идем ли? — попита Алис.

— Не му казвай за диаманта — предупреди я Ричър.

— Вече всичко свърши, не го ли разбираш?

И наистина беше така. Ричър разбра още щом зърна лицето на Уокър. Напрежението бе изчезнало. Оставаше само примирение с неизбежното. И покой. Окръжният прокурор седеше зад бюрото си. Пред него имаше две купчини документи. Едната беше по-висока от другата.

— Какво? — попита Ричър.

Без да му обръща внимание, Уокър подаде на Алис някакъв лист.

— Официално отказване от правото на защита — каза той. — Прочетете го много внимателно. Кармен не желае да ползва адвокатски услуги и заявява, че не й е оказван натиск. Освен това добавя, че ви е казала същото още в самото начало.

— Не бях сигурна дали е в състояние да разсъждава логично — каза Алис.

Уокър кимна.

— Добре, всеки има право да се съмнява. Но вече няма съмнение. Тъй че в момента сте тук само благодарение на добрата ми воля, разбирате ли? И двамата.

После той подаде на Алис по-малката купчинка документи. Алис разгърна листовете и Ричър се наведе надясно, за да ги разгледа. Бяха компютърни разпечатки, покрити с цифри и дати. Банкови извлечения. Баланс и прехвърляне на суми. Дебит и кредит. Доколкото успя да разбере, ставаше дума за пет отделни сметки. Две от тях бяха съвсем обикновени банкови влогове. Другите три принадлежаха на Съвместен фонд „Гриър“, номерирани от 1 до 3. Балансът бе положителен. Дори повече от положителен. Общо в сметките имаше почти два милиона долара.

— Хората на Ал Юджин ми ги пратиха по куриер — поясни Уокър. — А сега вижте най-долните листове.

Алис прелисти. Най-долните листове бяха прикрепени с кламери. Ричър се зачете през рамото й. Дългият юридически текст представляваше нотариално заверено споразумение. В него бе казано на сравнително ясен език, че за момента всички права над финансовите активи на Слуп Гриър се прехвърлят на неговата законна съпруга Кармен Гриър.

— Имала е два милиона в банката — каза Уокър. — Изцяло на нейно разположение.

Ричър се озърна към Алис. Тя кимна.

— Прав е.

— А сега погледнете последната клауза от споразумението — каза Уокър.

Алис отново прелисти. Последната клауза засягаше въпроса за прекратяване на пълномощията. Слуп Гриър си запазваше правото по всяко време да промени договора и да стане единствен титуляр на сметките. Освен ако бъде обявен за невменяем. Или умре. При което цялото съдържание на сметките автоматично ставаше нейна собственост — както по предварително споразумение, така и като наследство.

— Ясно ли е? — попита Уокър.

Ричър не отговори, но Алис кимна.

Уокър й подаде по-голямата купчина.

— Сега прочетете това.

— Какво е? — попита тя.

— Препис. От нейните самопризнания.

Настана тишина.

— Признала ли е? — попита Алис.

— Заснехме всичко с видеокамера — каза Уокър.

— Кога?

— Днес по обяд. Моята заместничка отиде при нея веднага, след като получихме финансовите справки. Потърсихме и вас, но ви нямаше. А после Кармен ни каза, че и без това не искала адвокат. Подписа декларацията. И си призна всичко. Доведохме я тук и направихме видеозапис. Не беше приятна гледка.

Ричър слушаше с половин ухо и в същото време четеше. Наистина не беше приятно. Започваше с обичайните уверения, че самопризнанията се правят доброволно и без принуда. След това Кармен се връщаше към своето минало в Лос Анджелис. Била незаконно дете. Станала уличница. Пешеходна, както се изразяваше тя самата. По-късно напуснала улицата, заела се със стриптийз и променила титлата си на сексуална работничка. Точно както твърдеше Уокър, Слуп бил нейният голям шанс. Моят печеливш билет от лотарията, наричаше го тя. После търпението й се изчерпало. Тексас я отегчавал до смърт. Искала да се измъкне, но с пари в джоба. Колкото повече, толкова по-добре. Неприятностите на Слуп с данъчните власти били за нея като дар от небето. Сметките във фонда я изкушавали. Опитала се да уреди убийство на Слуп в затвора — от предишните си познати знаела, че това е възможно. Но се оказало, че федералният затвор с минимална охрана не е подходящо място. Тогава решила да чака. Щом чула за предстоящото му освобождаване, купила пистолет и тръгнала да си търси съучастник. Смятала да го привлече с измислени истории за домашно насилие. Накрая избрала Ричър. Той отказал и се наложило да действа сама. След като вече била измислила версията с побоищата, смятала да я използва, за да представи убийството като самозащита или поне да си осигури по-лека присъда. Но после проумяла, че болниците няма да подкрепят твърденията й, затова решила да си признае всичко и да разчита на снизхождение. Подписът й беше надраскан в долния край на всяка страница.

Алис четеше бавно. Стигна до края цяла минута след Ричър.

— Съжалявам, Ричър — каза тя.

За момент настана мълчание.

— Ами изборите? — попита Ричър. Това бе последната му надежда.

Уокър сви рамене.

— Според тексаския наказателен кодекс подобно престъпление се наказва със смърт. Убийство с цел лична изгода. Доказателства — с лопата да ги ринеш. А и не мога да си затворя очите пред доброволни самопризнания, нали? Преди два часа съвсем се бях оклюмал. Но после почнах да разсъждавам. Фактът е, че доброволните самопризнания ми отварят вратичка. Те пестят на данъкоплатеца разходите за съдебен процес. Дават ми право да заменя смъртното наказание с доживотен затвор. Ако питате мен, след тази история никой няма да я пожали, бил той бял или мексиканец. Значи щом оттегля смъртното наказание, проявявам снизхождение. Дори великодушие. Белите може малко да помърморят, но мексиканците ще ликуват. Нали ме разбирате? Всичко се преобръща. Тя беше доброто момиче, а аз — тежката ръка на закона. Но сега съм добрият прокурор, а тя — тежката ръка на престъплението. Тъй че няма от какво да се плаша.

Мълчаха около минута. Чуваше се само непрестанният рев на климатиците.

— Вещите й са у мен — каза Алис. — Колан и пръстен.

— Предайте ги в склада — каза Уокър. — По-късно ще я прехвърлим.

— Къде?

— Във федералния затвор. Повече не можем да я държим тук.

— Не, питах къде е складът.

— В същата сграда, където е моргата. Не забравяйте да поискате разписка.

Ричър придружи Алис до моргата. Не усещаше, че върви. Не усещаше жегата, праха, шума, уличното движение и миризмите. Имаше чувството, че се носи на два пръста над тротоара, обгърнат в някакъв непроницаем костюм. От време на време Алис казваше нещо, но той не чу нито дума. Чуваше само едно тънко гласче, което повтаряше в главата му: Сбъркал си. Ужасно си сбъркал. Беше го чувал и преди, но от това не му ставаше по-леко, защото бе изградил цялата си кариера върху стремежа да се сблъсква с него по-рядко от другите. Това напомняше въображаема спортна таблица, в която личните му показатели изведнъж спадаха главоломно. И този факт го тревожеше. Не от суета. Тревожеше го, защото като професионалист би трябвало да прозре истината отдавна.

— Ричър — каза Алис. — Не ме слушаш, нали?

— Какво?

— Попитах дали искаш да хапнеш нещо.