Смъртоносна жега

оценяваме.

Завъртя пръстена насам-натам. Камъкът проблесна под светлината. Бижутерът взе картонче с множество кръгли отвори, подредени по големина. Започна да намества камъка в тях, докато откри подходящия размер.

— Два карата и четвърт — каза той. — Шлифовката е прелестна. Цветът е почти превъзходен, само дето мъничко бие на жълто. Чистотата не е безупречна, но и няма сериозни дефекти. Камъкът си го бива. Дори много го бива. Колко ще искате?

— Колкото струва — отвърна Алис.

— Мога да ви дам двайсет.

— Двайсет какво?

— Хилядарки.

— Двайсет хиляди долара?

Човекът примирително вдигна длани.

— Знам, знам. Някой сигурно ви е казал, че струва повече. Може и да струва — в луксозните магазини в Далас или другаде. Но това тук е Пейкъс и вие не купувате, а продавате. Нали и аз трябва да припечеля.

— Ще си помисля — каза Алис.

— Двайсет и пет? — подхвърли старецът.

— Двайсет и пет хиляди долара?

Бижутерът кимна.

— Дотолкова мога да вдигна, без да изляза на загуба. В края на краищата и аз трябва да ям.

— Нека да си помисля — каза Алис.

— Не прекалявайте с мисленето — отвърна старецът. — Цените може да паднат. А и няма да намерите друг като мен в този град. Останалите ще се уплашат още щом видят камъка.

Двамата спряха на тротоара пред магазина. Алис държеше пръстена плахо, сякаш стискаше нажежен въглен. После отвори чантата си и го прибра в едно вътрешно джобче с цип. С върха на пръстите избута ципа докрай.

— Щом такъв тип дава двайсет и пет хиляди, значи струва някъде към шейсет — каза Ричър. — Или дори повече. Много повече. Предполагам, че онзи приятел едва ли е кандидат за титлата „почтен бизнесмен на годината“.

— Във всеки случай не са трийсет долара — допълни Алис. — Фалшив бил, а? С цирконий? Тая жена ни е правила на глупаци.

Ричър кимна разсеяно. Знаеше, че всъщност Алис си мисли: правила те е на глупак, само че възпитанието не й позволяваше да го изрече.

— Да вървим — каза той.

Тръгнаха по нажежения тротоар на запад, към евтините квартали около железопътната линия отвъд съда. Пътят дотам беше около километър и половина и го изминаха за половин час. Нямаха сили да бързат в такава горещина. Ричър мълча през цялото време. Водеше обичайната си душевна борба кога точно да признае битката за изгубена.

Пред вратата на кантората той отново спря Алис.

— Искам да опитам още нещо. За последно.

— Защо?

— Защото съм от армията. След двойната проверка започваме тройна.

Алис въздъхна. Беше леко раздразнена.

— Какво искаш да правиш?

— Ще трябва да ме откараш.

— Къде?

— Има един очевидец, с когото можем да поговорим.

— Очевидец ли? Къде е?

— На училище в Ехо.

— Хлапето?

Ричър кимна.

— Да, Ели. Тя е голяма умница.

— Детето е само на шест години.

— Ако е ставало нещо, бас държа, че ще знае.

За секунда Алис застина. После надникна в кантората през прозореца. Залата беше препълнена с клиенти. Всички изглеждаха изнервени от жегата и смазани от живота.

— Не е честно към тях — каза тя. — Трябва да продължавам.

— Моля те, само това. За последно.

— Можеш да идеш сам. Ще ти услужа с колата.

Ричър поклати глава.

— Трябва ми твоето мнение. Ти си адвокат. Пък и без теб няма да ме пуснат в училището. Ти имаш обществено положение. Аз нямам.

— Не мога. Ще ми отнеме цял ден.

— Колко време щеше да ти трябва, за да изкопчиш парите от онзи фермер? Колко хонорари щеше да загубиш?

— Тук не взимаме хонорари.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя помълча, после каза:

— Добре. Уговорката си е уговорка.

— За последно, обещавам.

— Обясни ми защо — каза Алис.

Двамата пътуваха с жълтия фолксваген по пустия път южно от Пейкъс. Ричър не разпознаваше нищо от пейзажа. На идване бе дошъл с полицейска кола, и то през нощта.

— Защото някога бях следовател — отговори той.

— Добре — съгласи се Алис. — Следователите разследват. Това го разбирам. Но никога ли не прекратяват следствието? Все някога трябва да знаят.

— Следователите не знаят — отсече Ричър. — Само се досещат и предполагат.

— Мислех, че работят с конкретни факти.

— Не е съвсем така. Е, понякога в крайна сметка опират до фактите, но в деветдесет и девет процента от случаите разчитат на деветдесет и девет процента усет. За хората. Добрият следовател има силно развит усет за хората.

— Усетът не превръща черното в бяло.

Ричър кимна.

— Така е.

— Никога ли не си грешил?

— Грешил съм, разбира се. Много пъти.

— Но?

— Но не вярвам сега да греша.

— Е, добре, обясни ми защо — повтори тя.

— Защото знам разни неща за хората, Алис.

— Аз също. Знам например, че Кармен Гриър те е водила за носа.

Ричър не каза нищо повече. Само гледаше мълчаливо ту Алис, ту пътя отпред. В далечината се виждаха планините, където Кармен бе гонила училищния автобус. Пакетът от „Федеръл Експрес“ лежеше върху коленете му. Вдигна го и започна да си вее. После го хвана за ръба с два пръста. Безцелно го завъртя насам-натам. Внимателно огледа плика отпред и отзад, взря се в оранжево-сините шарки, в етикета, в