Смъртоносна жега

— Може да са ходили някъде извън щата.

— Проверихме — каза Алис. — При домашно насилие правим запитване до всички съседни щати. И това ти казах. Рутинна процедура.

— Може да е използвала друго име.

— Пациентите се записват по номера на социалната осигуровка.

Ричър кимна.

— Това не е достатъчно, Алис. Тя ми разказа много повече. Тук имаме ребрата и ключицата, но тя твърдеше, че Слуп й счупил ръката. И челюстта. Каза, че се наложило да й реимплантират три зъба.

Алис мълчеше. Ричър затвори очи. Помъчи се да разсъждава както някога — опитен следовател с хладен ум и тринайсетгодишен стаж.

— Имаме две възможности — каза той. — Първо, нещо се е объркало в болничните архиви.

Алис поклати глава.

— Изключено.

Ричър пак кимна.

— Не споря. Остава второто: тя наистина е лъгала.

Алис дълго мълча. Накрая каза:

— Е, може малко да е преувеличила. Нали разбираш, за да те привлече. За да си осигури твоята помощ.

Ричър кимна разсеяно. Погледна часовника. Беше девет и двайсет. Приведе се настрани и върна папките в пакета от „Федеръл Експрес“.

— Да идем да видим какво мисли Хак по въпроса — каза той.

Две трети от екипа пътуваха на юг от Пейкъс. Бяха необичайно мълчаливи. Третият чакаше в мотела, дълбоко замислен. Сега поемаха рискове. Вече дванайсет години се занимаваха с този занаят и никога не бяха оставали на едно място толкова дълго. Всяко забавяне им се струваше твърде опасно. Пристигане, изпълнение, оттегляне. Това беше техният метод. Сега го нарушаваха. Затова тази сутрин не разговаряха. Нямаше шеги и закачки. Нямаше вълнение от предстоящата мисия. Бяха нервни, напрегнати и унесени в мрачни мисли.

Но въпреки тревогата те подготвиха колата навреме и събраха всичко, което щеше да им потрябва. После закусиха без апетит и останаха да седят мълчаливо, поглеждайки от време на време часовниците.

— Девет и двайсет — каза накрая жената. — Време е.

В кабинета на Уокър вече имаше посетител. Мъж на около седемдесет години — възпълен, червендалест и изтормозен от жегата. Климатиците работеха с такава сила, че свистенето на въздуха се чуваше през боботенето на моторите им и хартиите по бюрото подскачаха. Но въпреки всичко температурата в кабинета не падаше под трийсет и пет градуса. Посетителят бършеше челото си с голяма бяла кърпа. Уокър бе само по риза и седеше съвършено неподвижно, притиснал длани към слепоочията си. Копията от медицинските документи лежаха едно до друго върху бюрото и той се взираше в тях така, сякаш бяха на чужд език. Разсеяно погледна посетителите, после махна с ръка към непознатия.

— Това е Кауан Блек. Виден професор по съдебна медицина и експерт в много други области. Прославеният експерт на защитата. Вероятно за пръв път го канеха в прокурорски кабинет.

Алис пристъпи напред и стисна ръката на възрастния мъж.

— Много ми е приятно, сър — каза тя. — Толкова съм слушала за вас.

Кауан Блек не отговори. Алис представи Ричър, после придърпаха още два стола пред бюрото.

— Медицинските справки пристигнаха рано тази сутрин — каза Уокър. — Цялата налична документация в Тексас, която всъщност се оказа само от една болница. Не получихме нищо от Ню Мексико, Оклахома, Арканзас и Луизиана. Лично фотокопирах всички материали и незабавно ви пратих оригиналите. Доктор Блек пристигна преди половин час и прегледа копията. Иска да види рентгеновите снимки. Нямаше как да копирам и тях.

Ричър подаде пакета на Блек, който изсипа съдържанието точно както бе направила Алис и извади трите рентгенови снимки. Ребрата, кракът, ключицата. Вдигна ги срещу прозореца и дълго време не откъсна поглед от тях. После грижливо ги прибра в папките — явно ценеше точността и реда.

Уокър се приведе напред.

— И тъй, доктор Блек, можете ли да ни дадете предварително мнение?

Говореше напрегнато и официално, сякаш вече стоеше пред съдията. Блек взе първата папка, най- старата и най-избелялата. Документите за раждането на Ели.

— Тук няма абсолютно нищо — каза той. Гласът му беше плътен, дълбок и звучен като на любимия чичо от старите филми. Идеален глас за съдебната зала. — Най-обикновена акушерска процедура. Интерес предизвиква единствено фактът, че една селска болница в Тексас е работила на ниво, което преди десетина години би могло да се смята за връх на лекарското изкуство.

— Не забелязахте ли нещо нередно?

— Категорично не. Допускам, че бременността е предизвикана от съпруга, но ако изключим това, няма признаци да й е сторил каквото и да било.

— А другите?

Блек пое папката за спуканите ребра. Отново извади рентгеновата снимка и леко я повдигна.

— Ребрата имат определено предназначение — каза той. — Те оформят здрава клетка от кости, която да предпазва от увреждане уязвимите вътрешни органи. Но тази клетка не е плътна. Това би било глупаво, а еволюцията не търпи глупости. Не, гръдният кош е сложна структура. Ако бяха свързани плътно, костите щяха да се чупят при всеки по-силен удар. Но всяка кост завършва със сложни стави, тъй че първата реакция на гръдния кош е да хлътне и да се извие, за да разпредели силата на удара. — Блек вдигна снимката срещу светлината и посочи няколко места върху нея. — И точно това е станало тук. Ясно се вижда скъсване и разтегляне на множество стави. Имало е тежък, масивен удар с широк, тъп предмет. Податливият гръден кош е поел част от удара, но и останалото е било достатъчно, за да спука две ребра.

— Какво е представлявал този тъп предмет? — попита Уокър.

— Нещо дълго, твърдо и заоблено, може би с диаметър десет-петнайсет сантиметра. Точно като греда от ограда за добитък, бих казал.

— Не може ли да е пострадала от ритник?

Блек поклати глава.

— Твърдо не. Ритникът пренася голяма енергия върху съвсем ограничена площ. Какви размери има върхът на обувка? Да речем, сантиметър на четири. Това си е остър предмет, а не тъп. Ударът ще е прекалено рязък и концентриран, за да може гръдният кош да реагира. Без съмнение пак щяхме да видим спукани ребра, но не и разтегнати стави.

— А удар с коляно?

— Удар с коляно в ребрата? Това е почти като удар с юмрук. Тъп предмет, почти кръгла контактна зона. Ставите щяха да бъдат разтеглени по съвсем друг начин.

Уокър потропа с пръсти по бюрото. Почваше да се поти.

— Има ли начин да го направи човек? — попита той.

Блек сви рамене.

— Ако е акробат, може би. Трябва само да изпъне крак съвсем неподвижно, да подскочи и да я удари странично в ребрата. Като с греда. Според мен е невъзможно.

— А нараняването на пищяла? — попита Уокър след кратко мълчание.

Блек взе третата папка. Разгърна я и отново изчете описанието на контузията. После поклати глава.

— Формата на удареното място решава всичко. Отново виждаме дълъг, твърд, заоблен предмет. Като греда от ограда или водопроводна тръба, нанасяща удар отпред под ъгъл.

— Може ли да я е ударил с парче тръба?

Блек отново сви рамене.