Покушението

— Да, но обикновено това е най-нормална телесна мазнина, каквато има по пръстите. Докато това вещество е съвсем различно. Це трийсет, Хаш петдесет. Това е рибено масло. По-точно масло от черен дроб на акула.

Тя му подаде листа през бюрото. Беше гъсто изписан с разни сложни химически формули. Пишеше, че скваленът е органично масло, използвано в миналото като смазка за фини механизми, като например часовници. Отдолу имаше бележка под линия, където пишеше, че при свързване с допълнителни атоми: водород т.нар. хидриране, скваленът с „е“ се превръща в сквалан с „а“.

— Ясно като мъгла — каза той. — Аз имах все тройки по химия.

— Може би нашият човек е рибар и лови акули в океана.

— Или работа в рибноконсервен комбинат — подметка Ричър. — Може би е продавач в рибарски магазин. Или пък поправя старинни часовници и ръцете му са изцапани с масло.

Фрьолих издърпа едно чекмедже, прелисти някаква папка, измъкна лист хартия и го плъзна по бюрото. Беше флуороскопска снимка на отпечатък от палец в естествен размер.

— Това ли е нашият човек? — попита Ричър.

Тя кимна. Отпечатъкът беше извънредно ясен. Може би през цялата си кариера Ричър не беше виждал по-ясен пръстов отпечатък. Всички линии, извивки и неравности бяха идеално очертани. Изглеждаше едва ли не нагъл и предизвикателен в категоричността си. При това беше много голям. Огромен. Около три сантиметра и половина на ширина. Ричър постави собствения си палец до него. Не можеше да се сравнява на големина, а иначе ръцете му не бяха от най-деликатните.

— Това не е палец на часовникар — отбеляза Фрьолих.

Ричър кимна. Тоя тип сигурно имаше ръце като връзки банани. И доста грапава кожа, съдейки по отчетливостта на отпечатъка.

— Бачкатор — каза той.

— Ловец на акули — каза тя. — Къде се ловят най-много акули?

— Сигурно във Флорида.

— Орландо е във Флорида!

Телефонът на бюрото иззвъня. Тя вдигна слушалката и лицето й помръкна. Вдигна очи към тавана и притисна слушалката към рамото си.

— Армстронг иска да прескочи до Министерството на труда — каза тя. — Пеша.

7

Разстоянието от сградата на Министерството на финансите, където се помещаваха тайните служби, до Сената беше точно три километра; през цялото време Фрьолих шофира с една ръка, като с другата притискаше мобилния телефон до ухото си. Времето беше навъсено, по улиците имаше задръствания и събърбънът едва си проправяше път. Когато най-после стигнаха, тя паркира при изхода на белия ръкав откъм Първа улица, угаси двигателя и захлопна капачето на телефона. Последните три действия бяха извършени в такава бърза последователност, че се сляха в едно.

— Не може ли ония от Министерството на труда да дойдат тук? — попита Ричър.

Тя поклати глава.

— Въпрос на политически такт. В министерството предстоят някои промени и е по-уместно Армстронг да им отиде на крака, отколкото да ги привиква при себе си.

— А защо пеша?

— Защото си е такъв по природа. Обича чистия въздух. Пък и главата му е дебела.

— Откъде точно смята да мине?

Тя посочи с ръка право на запад.

— В тази посока, на малко повече от половин километър оттук. Кажи го шестстотин и петдесет, седемстотин метра. От другата страна на Капитол Плаза.

— Той ли им се е обадил на тях или те на него?

— Той на тях. Информацията за готвените промени, така или иначе, ще изтече и той се опитва да я изпревари.

— Можеш ли да го убедиш да не ходи?

— Теоретически, да — отвърна тя. — Но всъщност не искам. Не ми се водят такива спорове тъкмо сега.

Ричър се извърна и огледа улицата зад тях. Не се виждаше нищо освен противното време и бързащите по Конститюшън Авеню коли.

— Ами да ходи тогава — каза той. — Нали той им се е обадил. Никой не се опитва да го подмами на открито. Едва ли е номер.

Тя впери поглед напред през стъклото на колата. После се обърна към Ричър и се загледа в ръкава през стъклото откъм неговата страна. Проведе още един разговор с хората си. Използва поредица инициали и някакъв странен жаргон, който той не успяваше да следи. След като привърши разговора, Фрьолих затвори телефона и зачака.

— Ще докараме хеликоптер на градската полиция — обясни тя. — Ще лети достатъчно ниско, за да се вижда. По пътя Армстронг ще мине покрай Арменското посолство, така че там ще разположим допълнителен взвод цивилни агенти да се смесят с тълпата. Аз ще го следвам с колата по Ди Стрийт на около петдесет метра отзад. Искам ти да вървиш на известна дистанция пред него и да си отваряш очите.

— Кога ще стане това?

— До десетина минути. Тръгни напред по улицата и свий вляво.

— Добре — каза той.

Тя запали двигателя и премести колата малко напред, за да избегне изхода на ръкава.

Ричър слезе на тротоара и вдигна догоре ципа на якето си. Тръгна по Първа улица и на първата пряка зави по Си Стрийт. Напред по Делауер Авеню движението беше натоварено; над покривите на колите се виждаше Капитол Плаза. Имаше ниски, голи дървета и обширни ливади, покрити с кафява есенна трева. Чакълени пътечки водеха към фонтана в центъра. От дясната страна имаше декоративен басейн; отляво — неголям обелиск в памет на някого си.

Като се пазеше от профучаващите коли, той пресече тичешком Делауер. Нещо кораво и остро — чакъл или замръзнала почва — заскърца под обувките му. Беше много студено. Сякаш камъчетата по алеята бяха измесени с бучки лед. Спря се пред фонтана и се огледа. Периметърът му се стори достатъчно обезопасен. На север беше широко открито пространство, по края с полукръг от пилони със знамена и някакъв друг паметник, зад който се издигаше грамадата на Юниън Стейшън. На юг не се виждаше нищо чак до Конститюшън Авеню и сградата на Капитолия. Право на запад се намираше друга голяма сграда, за която Ричър предположи, че е Министерството на труда. Той заобиколи фонтана, като опипваше с очи средния план, но не забеляза нищо тревожно. Нямаше близки прозорци, нито естествени укрития. В парка се разхождаха хора, но едва ли някой наемен убиец би счел за нужно да се мотае цял ден наоколо в случай, че вицепрезидентът внезапно реши да промени програмата си.

Той продължи да крачи нататък. Си Стрийт продължаваше от другата страна на парка, приблизително на една линия с обелиска. Това не беше случаен каменен къс, изправен просто за украшение. От другата му страна край алеята Ричър видя указателна табелка: Паметник на Тафт. По-нататък Си Стрийт пресичаше Ню Джърси Авеню и после Луизиана Авеню. На пресечките имаше пешеходни пътеки. Колите се движеха много бързо. На Армстронг щеше да му се наложи да спира и изчаква светофарите. Арменското посолство беше малко по-нататък вляво. Тъкмо в момента пред него спираше патрулна кола. От нея излязоха четирима униформени полицаи. Чу се далечен тътен на хеликоптер. Ричър се извърна и го видя да кръжи ниско над земята на север, заобикаляйки забраненото за полети въздушно пространство над Белия дом. Министерството на труда беше право напред. Отстрани имаше множество удобни служебни входове.

Той пресече платното и мина на северния тротоар на Си Стрийт. Върна се петдесетина метра назад до място, откъдето се виждаше Капитол Плаза. Зачака. Хеликоптерът сега висеше неподвижно във въздуха, достатъчно ниско, за да внушава респект, и същевременно достатъчно високо, за да не оглушава минувачите с тътена на двигателите си. Видя събърбана да излиза зад ъгъла и да спира.