Покушението

Ричър наблюдаваше хората по улицата. Повечето бързаха. Беше твърде студено за безцелни разходки. На отсрещната страна на фонтана видя да крачат групичка хора. Шестима мъжаги с тъмни палта, заобиколили седми мъж с кафеникав шлифер. Движеха се точно по средата на чакълената алея. Двамата агенти най-отпред изглеждаха нащрек и непрестанно се оглеждаха. Останалите се движеха в плътна маса около обекта. Те подминаха фонтана и се насочиха към Ню Джърси Авеню. Спряха на светофара и зачакаха да светне зелено. Армстронг беше гологлав, вятърът развяваше косата му. Покрай тях профучаваха коли. Никой не му обръщаше внимание. Автомобилисти и пешеходци обитават отделни вселени, подчиняващи се на различни закони за времето и пространството. Фрьолих изчакваше на почтително разстояние. Събърбанът стоеше неподвижно до бордюра на петдесет метра по-назад, двигателят му работеше на празен ход. Светофарът се смени; Армстронг и екипът му закрачиха като един напред. Дотук добре. Операцията минаваше гладко, без засечки.

Но засечката не закъсня.

Най-напред внезапен порив на вятъра отклони полицейския хеликоптер от заетата позиция. После, когато Армстронг и охраната му бяха стигнали почти до средата на триъгълника ничия земя между Ню Джърси Авеню и Луизиана Авеню, някакъв самотен пешеходец се хвърли срещу тях от десетина метра разстояние. Беше мъж на средна възраст, мършав, със сплъстена брада и дълга, невчесана коса. Облечен беше с омазнен стар шлифер, препасан с кожен колан през кръста. Част от секундата той стоя неподвижен, после изведнъж хукна с големи подскоци напред, размахвайки безумно ръце и кривейки уста в озъбена гримаса. Двамата агенти най-близо до него се хвърлиха да го пресрещнат, докато останалите четирима се прегрупираха около Армстронг, закривайки го с телата си. В един момент и шестимата се оказаха между него и мъжа. Което означаваше, че от другата си страна Армстронг остана напълно открит.

Клопка, каза си Ричър и като автомат се извърна назад. Нямаше никой. Нищо подозрително. Само студеният градски пейзаж — подгизнал, неподвижен, безразличен. Огледа околните прозорци за подозрително раздвижване. Търсеше отблясък на оптически мерник. Нищо. Абсолютно нищо. Проследи с поглед движещите се коли. Те си летяха по авенютата, всяка по своя път, нищо неподозиращи за разиграващата се драма. Нито една не забави ход. Той се обърна отново към групичката мъже и видя, че лудият клошар е повален на земята от двама агенти, докато други двама го държаха на прицел с пистолетите си. Видя и как Фрьолих даде газ на събърбана и взе с голяма скорост завоя. Тя закова спирачки до бордюра, останалите двама агенти грабнаха Армстронг, преведоха го през тротоара и го набутаха на задната седалка.

Но събърбънът не потегли. Голямата черна кола остана неподвижна до бордюра, докато останалите коли я заобикаляха. Хеликоптерът се пребори с вятъра, върна се на позиция и дори се снижи малко, за да огледа терена по-отблизо. От шума на двигателя му ушите пулсираха. Нищо повече не се случи. След малко Армстронг слезе от колата, двамата агенти го последваха и заедно с него пристъпиха към поваления клошар. Армстронг приклекна до човека и известно време стоя надвесен над него, подпрян с лакти на коленете. Изглежда, му говореше. Фрьолих остави двигателя да работи и се приближи към тях. Вдигна ръка и каза нещо в микрофона на китката си. След няколко безкрайни секунди патрулна кола на градската полиция спря плътно зад събърбана. Армстронг се изправи и проследи с поглед двамата агенти, които с извадени пистолети придружиха човека до патрулката.

Полицаите потеглиха, Фрьолих се върна в събърбана, а Армстронг, придружен от шестимата бодигардове, продължи пътя си към сградата на министерството. Хеликоптерът бавно летеше отгоре и следеше всяка тяхна стъпка. Докато пресичаха Луизиана Авеню на път към министерството, Ричър го пресече в обратната посока и пробяга оставащите метри до колата на Фрьолих, която в този момент, извърнала глава, наблюдаваше отдалечаващата се групичка. Той почука на прозореца откъм страната на шофьора. Фрьолих стреснато се обърна, но когато го позна, натисна копчето и стъклото с меко жужене се смъкна надолу.

— Добре ли си? — попита той.

Тя отново извърна глава и се загледа след Армстронг.

— Сигурно съм се побъркала.

— Какъв беше тоя?

— Някакъв скитник. Ще направим нужните разследвания, но отсега мога да ти кажа, че няма връзка. Просто няма начин. Ако тоя тип беше авторът на писмата, хартията щеше още да лъха на алкохол. Армстронг се опита да го заговори. Каза му, че му е жал за него. После ми заяви, че възнамерява да премине и остатъка от разстоянието пеша. Той е напълно луд. А пък аз още повече, задето го допускам.

— И на връщане ли ще ходи пеша?

— Вероятно. Искам да вали, Ричър. Защо никога не вали, когато ти се иска? Един порой да се изсипе точно след час, друго нищо не ми трябва.

Ричър вдигна глава към небето. Беше сиво и навъсено, но облаците се бяха вдигнали нависоко. Нямаше изгледи за дъжд.

— Мисля, че трябва да му кажеш — рече той.

Тя поклати енергично глава и обърна лице напред.

— Ние просто не постъпваме така.

— Тогава уреди някой от екипа му да го извика по спешност обратно. Сякаш има нещо, което не търпи отлагане. Тогава, волю-неволю, ще се прибере с кола.

Тя отново поклати глава.

— Той лично ръководи предаването на властта. Сам определя кое е спешно и кое не.

— Кажи му тогава, че отработвате нова процедура. Репетирате бърза евакуация или нещо подобно. Излъжи го нещо.

Фрьолих му хвърли бърз поглед.

— Като че ли мога да измисля нещо. Все още сме в периода на репетициите. Може и да успея.

— Опитай — каза той. — Връщането пеша е по-опасно от отиването. Дотогава има два часа, все някой ще усети какво се готви да направи.

— Качвай се — каза тя. — Сигурно си премръзнал.

Той заобиколи отпред и се качи в колата. Разкопча якето си и изложи гърди на горещия въздух от отоплението.

Двамата проследиха с поглед Армстронг и охраната му, които тъкмо в този момент изчезнаха във вътрешността на сградата. Фрьолих незабавно се обади на хората си и нареди да я информират за всяко движение на вицепрезидента. После включи на скорост, даде газ и потегли на югозапад към Източното крило на Националната галерия. Там сви вляво и премина покрай водното огледало зад сградата на Капитолия, после с десен завой се вля в Индипендънс Авеню.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Никъде конкретно — отвърна тя. — Просто си убивам времето. И разсъждавам дали още днес да подам оставка, или да остана на служба, докато съвсем откача.

Тя премина покрай редицата музеи и на ъгъла с Четиринайсета улица зави вляво. От дясната им страна се извисяваше голямото сиво здание на Монетния двор. Тя спря колата до бордюра, без да гаси двигателя и да изключва от скорост. Кракът й остана върху спирачния педал, докато вдигна поглед нагоре, към големите прозорци на фасадата.

— Джо идваше да работи тук като консултант — каза тя. — Беше по времето, когато проектираха новата стодоларова банкнота. Той си казваше, че след като така и така ще я пази от подправяне, е редно да се допитват до него относно защитата й. Оттогава мина много време.

Докато тя гледаше нагоре, Ричър забеляза извивката на шията й и начина, по който се спускаше в полуразтворената риза. Не каза нищо.

— Понякога си правехме срещите тук — каза тя. — Или на стълбите пред паметника на Джеферсън. През късните пролетни и летни вечери се разхождахме покрай езерото в парка.

Ричър погледна напред и вдясно. Паметникът на Джеферсън се виждаше в ниското между дърветата, отразен в огледалната повърхност на водата.

— Аз го обичах, нали разбираш? — каза Фрьолих.

Ричър не отговори.