полумрака на стълбището, после завъртя топката и пристъпи една крачка навътре в ярко осветеното секретарско помещение. Изви шия и погледна охранителната камера над главата си. Беше насочена така, че сигурно още със следващата крачка щеше да попадне в кадър. Той се премести леко напред и остави вратата да се затвори зад него. Отново погледна камерата. Сигурно вече и тя го виждаше. А до вратата на Стайвесънт оставаха още поне два метра и половина.
— Чистачите са подхвърлили писмото — каза секретарката. — Няма друго обяснение.
Телефонът на бюрото й иззвъня, тя учтиво се извини и вдигна слушалката.
Ричър и Нили поеха обратно по лабиринта от коридори, докато намериха кабинета на Фрьолих. Беше тих, тъмен и празен. Нили щракна копчето на халогенното осветление и седна зад бюрото й. Нямаше друг стол, затова Ричър седна направо на пода с изпънати напред крака, облегнат на една от кантонерките.
— Разкажи ми за чистачите — каза той.
Нили потропваше с пръсти по бюрото. Ту нервно и рязко с нокти, ту меко и приглушено с възглавничките на пръстите.
— Обзавели са се с адвокати — каза тя. — Служебни, за сметка на отдела. По един на човек. Прочели са им правата. Гражданските им права са напълно защитени. Прекрасно, нали? Така е при цивилните.
— Направо разкош. И какво ти казаха?
— Нищо. Мълчат като риби. Заинатили са се и не продумват. Струват ми се обаче и ужасно уплашени. Притиснати са между чука и наковалнята. Хем ги е страх да разкрият кой ги е накарал да подхвърлят листа, хем треперят, че може да си загубят работата и дори да ги тикнат в затвора. Откъдето и да го погледнеш, не могат да спечелят. Не бих желала да съм на тяхно място.
— Ти спомена ли името на Стайвесънт?
— Достатъчно ясно при това. Те, разбира се, са чували за него, но едва ли знаят
— Нещо си се отпуснала напоследък. Едно време, доколкото си спомням, бързо им стъпваше на шиите.
Тя кимна.
— Нали ти казах? Остарявам вече. Просто не знаех откъде да ги подхвана. Пък и адвокатите не ми дадоха възможност. Съдебната система в идеалния свят е толкова ограничена. Никога не съм се чувствала така безпомощна.
Ричър не каза нищо. Погледна часовника си.
— Е, сега какво? — попита Нили.
— Сега чакаме — отвърна той.
Времето, прекарано в чакане, се точеше убийствено бавно. Фрьолих се върна след час и половина и ги уведоми, че Армстронг се е прибрал от министерството и вече е в безопасност в собствения си кабинет в Сената. Тя го била убедила да се качи в събърбана. Казала, че разбира желанието му да се поразкърши, но натъртила, че екипът й има нужда от практика, за да се сглоби добре и да изпипа действията си в детайли преди встъпването му в длъжност, и че сега била единствената възможност за това. Дала му да разбере, че ако не се съобрази с молбата им, би могло хората й да го сметнат за някоя капризна примадона, а пък Армстронг не бил такъв човек и накрая с радост се оставил да бъде возен. Преминаването през ръкава в сградата на Сената също минало без инциденти.
— Сега можем да проведем няколко телефонни разговора — каза Ричър. — Да проверим дали междувременно не се е случило нещо, което си струва да знаем.
Най-напред тя се обади в градското полицейско управление на Вашингтон. Оттам й изредиха обичайната поредица от углавни престъпления и нарушения на обществения ред, но нито едно от тях не можеше да бъде категоризирано като явна демонстрация на уязвимостта на Армстронг. След това тя се свърза с полицейския участък, където беше задържан лудият клошар, и изслуша сведенията за него. После затвори телефона и поклати глава.
— Няма връзка. Те го познават. Коефициент на интелигентност под осемдесет, алкохолик, спи на улицата, почти неграмотен, и най-важното: отпечатъците не съвпадат. Има полицейско досие колкото тухла с данни за подобни нападения. Проявява склонност да се нахвърля върху всеки, чиято снимка е зърнал във вестниците, с които се завива на тротоара. Нещо като израз на социална ангажираност. Предлагам да забравим за него.
— Добре — каза Ричър.
После тя влезе в базата данни на Националния информационен център по криминалистика и прегледа всички най-нови регистрирани случаи. Престъпления от всякакъв вид, извършени на територията на страната, се завеждаха в архивите на центъра с честота около едно на всяка секунда. По-бързо, отколкото можеха да се проследят.
— Безнадеждна работа — изохка тя. — Ще трябва да изчакаме до полунощ.
— Или до един сутринта — обади се Нили. — Може да се случи чак в Бисмарк, който е в средноамериканския часови пояс. Може да обстрелват къщата му. Или да хвърлят камък в прозореца.
При което Фрьолих се обади на полицията в Бисмарк и помоли да бъде уведомявана незабавно за всичко, което би могло да има макар и далечна връзка с Армстронг. После отправи същото искане до щатската полиция на Северна Дакота и до ФБР за цялата страна.
— Може пък и да не се случи нищо — каза тя.
Ричър извърна глава встрани.
Около седем вечерта целият комплекс започна да утихва. Повечето от хората, които още се виждаха по коридорите, се движеха само в една посока — към изхода. Облечени бяха с шлифери и в ръцете си стискаха чанти и куфарчета.
— Вие освободихте ли стаите си в хотела? — запита Фрьолих.
— Да — отвърна Ричър.
— Аз не — каза Нили. — Хич не ти трябвам за гост. С мен само ще си вземеш беля на главата.
Фрьолих я изгледа учудено. Но Ричър не беше изненадан — той добре познаваше Нили като саможив и затворен човек.
— Е, добре — каза Фрьолих. — Във всеки случай трябва да си починем малко. Да съберем сили. По- късно ще се видим пак. Първо ще ви закарам и после ще мисля как да върна Армстронг у дома, без да му се случи нещо.
Тримата се спуснаха с асансьора в подземния гараж, Фрьолих запали събърбана и откара Нили в хотела. Ричър я изпрати чак до рецепцията и си поиска багажа от хотелския гардероб. Багажът му се състоеше от зимните дрехи, които си бе купил в Атлантик Сити, опаковани в черна найлонова торба за боклук заедно със старите му обувки, четката му за зъби и самобръсначката. Самата торба беше задигнал предишния ден от количката на камериерките. Пиколото я огледа презрително, но все пак чинно я отнесе до събърбана. Ричър мушна в ръката му един долар, после се качи при Фрьолих в колата и потеглиха. Вечерта беше тъмна, влажна и студена; движението по улиците беше натоварено, имаше задръствания. Безкрайни реки от червени стопове се разминаваха с насрещни реки от ярки бели фарове. Те пресякоха реката по моста на Единайсета улица, след което през лабиринт от тесни малки улички се озоваха пред къщата на Фрьолих. Тя спря на втора линия и без да гаси двигателя, откачи от връзката ключове на таблото този от къщата. После го подаде на Ричър.
— След два часа се връщам — каза тя. — Ти се разполагай.
Той взе торбата си, слезе и я изпрати с поглед. На първата пряка тя сви вдясно — явно се готвеше да прекоси обратно реката по съседния мост — и се изгуби от погледа му. Той пресече тротоара и отключи входната врата. Къщата беше тъмна и топла. Във въздуха се долавяше уханието на парфюма й. Затвори вратата зад себе си и пипнешком затърси ключа на осветлението. Натисна го и запали настолна лампа със слаба крушка, поставена върху малък скрин. Жълтеникавият абажур излъчваше мека, приглушена светлина. Ричър постави ключа от вратата до лампата, пусна торбата си на пода в подножието на стълбите и пристъпи
