в дневната. Запали лампата и там. Влезе в кухнята. Огледа се.
Зад една странична врата до кухнята започваха други стълби, които водеха към мазето. Известно време той стоя нерешително, измъчван от вроденото си любопитство. То беше по-силно от него, нещо като безусловен рефлекс — подобно на дишането. Учтиво ли беше да рови в къщата на своята любезна домакиня? Само защото така беше свикнал?
Ричър се върна в кухнята. Той огледа всички обичайни места, където една жена би скрила скромните си богатства, и в керамичен буркан за сладки на горния рафт в бюфета намери петстотин долара в най- различни банкноти. За всеки случай. Може би си ги беше събрала за очакваната катастрофа с вируса на хилядолетието, когато на първи януари 2000 г. всички компютри трябвало уж да излязат от строя, понеже нямало да познават датата. После явно й се е досвидяло да ги похарчи и е решила да си ги къта за черни дни. В едно чекмедже откри 9-милиметрова „Берета“ М9, твърде умело потулена под купчина покривчици за сервиране. Пистолетът беше доста стар, издраскан, със засъхнало тук-там на големи капки масло. Вероятно армейски, попаднал от едно правителствено учреждение в друго след поредното прочистване на военните складове. Сигурно с такива в даден момент са били въоръжени и тайните служби. Пълнител нямаше.
Той издърпа следващото чекмедже и там, под една ръкавица за хващане на горещо, намери четири пълнителя, заредени със стандартни патрони с медни ризи. Една добра новина и една лоша. Разположението беше умно замислено. С дясната си ръка вадиш пистолета, докато с лявата вкарваш пълнител. Въпрос на ергономия. Само дето не беше много разумно пълнители да се държат заредени. След време пружината им се деформира в натегнато положение и може да стане засечка. Уморени пружини в пълнителя причиняват повече засечки от който и да било друг механичен фактор. По-добре е пистолетът да се държи на предпазител с патрон в цевта, а останалите да са в насипно състояние. Така можеш все пак с дясната ръка да произведеш изстрел, докато с лявата тъпчеш патрони в пълнителя. Малко бавно, но пък за предпочитане пред това да дръпнеш спусъка и да чуеш само изщракване.
Той затвори чекмеджетата и се върна в дневната. Там не откри нищо съществено освен една книга с издълбани отвътре страници на етажерката. В тайника нямаше нищо. Включи телевизора и той проработи. Навремето имаше един познат, който криеше неща в кутията на изтърбушен телевизор. Осем пъти бяха обискирали квартирата му, докато се сетят, че не всичко е така, както изглежда отвън.
В коридора — нищо. Никакви пликове с тайни документи, залепени със скоч от долната страна на чекмеджетата на скрина. В баните — също нищо. А също и в спалните на горния етаж, ако не се брои една кутия от обувки под леглото на Фрьолих. Беше пълна с писма, написани с почерка на Джо. Той затвори кутията, без да ги чете. Слезе долу, взе си торбата и се нанесе в стаята за гости. Реши да изчака един час и ако дотогава не се е върнала, да яде сам. Щеше пак да си поръча супа и пиле от китайския. Не бяха никак лоши. Сложи тоалетните си принадлежности до мивката. Закачи топлите си дрехи от Атлантик Сити в килера, до изоставените костюми на Джо. Известно време ги гледа неподвижно, после се пресегна и взе един от релсата.
Найлоновият калъф се скъса, докато се опитваше да го свали. Беше станал твърд и чупиш. Върху етикета от вътрешната страна на сакото с красиви букви беше избродирана една-единствена дума на италиански. Марката не му беше позната. Платът беше от нещо като фина вълна. Тъмносив, с мек блясък. Подплатата беше от синтетика, но приличаше на тъмночервена коприна. Може пък и коприна да беше. Имаше воден знак. Отзад сакото нямаше цепка. Той го положи върху леглото и до него постави панталоните. Те бяха със съвсем проста кройка — без басти и маншети.
Върна се в килера и извади една риза. Свали найлона. Беше от бял поплин. Без копчета на яката. Отвътре имаше малък етикет с две имена, които не можа да разчете.
Ричър разхлаби връзките на обувките си. Свали якето и джинсите и ги прегъна върху облегалката на стола. После тениската и бельото. Влезе в банята и пусна душа. В тясната кабинка имаше сапун и шампоан за коса. Сапунът беше изсъхнал и стържеше като дърво, а капачката на шампоана се беше спекла от сух налеп. Трябваше да я разкисне под струята гореща вода, за да се отвори. Явно Фрьолих нямаше чести посетители в стаята си за гости. Той изми косата си с шампоан и се насапуниса целият. Пресегна се, грабна самобръсначката си и старателно се избръсна. Изплакна се обилно с вода, излезе изпод душа и затърси хавлия, като оставяше мокри следи по пода. Намери това, което търсеше, в един скрин. Кърпата беше дебела и корава. И твърде нова, не подсушаваше добре. Само размазваше водата по кожата. Той се избърса колкото можа, после завърза кърпата около кръста си и се среса криво-ляво с пръсти.
Върна се в спалнята и вдигна ризата на Джо от леглото. Поколеба се секунда-две и после я облече. Вдигна яката нагоре и я закопча на врата си. Закопча и останалите копчета чак додолу. Отвори вратата на килера и се огледа в огледалото. Стоеше му превъзходно. Сякаш беше шита по поръчка. Закопча и ръкавите. Бяха му точно по мярка на дължина. Извърна се насам-натам, като се гледаше в огледалото. После вниманието му привлече един рафт в килера, който костюмът първоначално бе закривал. На него бяха подредени вратовръзки — една до друга, прилежно навити на руло. По-долу имаше пакети с изпрано бельо, опаковани в мека пореста хартия от пералнята и залепени с фирмени етикети. Той отвори единия, пълен с чисти бели гащета. В друг пакет имаше черни чорапи, сгънати на чифтове.
Върна се при леглото и се заоблила в дрехите на брат си. От килера си бе избрал тъмночервена вратовръзка с дискретен мотив. Английска, приличаше на част от униформата в някое от техните безумно скъпи елитни училища. Сложи си я и прегъна върху нея яката на ризата. Обу си гащета и чифт чорапи. После панталоните на костюма. После си сложи сакото. Накрая нови обувки, като с опаковъчната хартия ги позабърса от прах. Изправи се и пристъпи към огледалото. Костюмът му стоеше много добре. Може би ръкавите и крачолите му бяха малко дълги, тъй като той беше с един-два сантиметра по-нисък от Джо. А като че ли и сакото му беше леко тясно, защото беше по-набит от брат си. Но като цяло изглеждаше много внушително. Като съвсем нов човек. По-възрастен. По-авторитетен. По-сериозен. Като Джо.
Той се наведе и повдигна кашончето от пода на килера. Беше тежко. В този момент откъм коридора се чу шум. Някой чукаше на входната врата. Той върна кашона на мястото му под релсата с костюмите и отиде да отвори. Беше Фрьолих. Стоеше на прага с вдигната ръка, сякаш се готвеше отново да почука. Уличната лампа я осветяваше в гръб и лицето й не се виждаше.
— Нали ти дадох ключа си… — промърмори тя.
Той направи крачка назад и тя влезе в къщата. Погледна го и замръзна. Затвори вратата с гръб и се облегна на нея. Стоеше и го гледаше. В очите й се четеше шок, ужас, паника, скръб — не можеше да се определи точно.
— Какво има? — попита той.
— Помислих те за Джо — каза тя. — Просто за миг.
Очите й се напълниха със сълзи и тя облегна глава върху рамката на вратата. Примигна няколко пъти, за да прогони сълзите, но не успя и заплака с глас. Той се поколеба за секунда, после пристъпи напред и я прегърна. Тя пусна чантата си на пода и опря лице на гърдите му.
— Извинявай — каза Ричър. — Реших да премеря костюма.
Тя не отговори нищо. Само стоеше и плачеше.
— Беше глупаво от моя страна — каза той.
Тя поклати глава, но не стана ясно дали това значи
