Покушението

Той я обгърна с едната си ръка през кръста, а с другата я галеше по косата. Няколко минути стояха прегърнати и неподвижни, докато тя победи сълзите, преглътна и се освободи от прегръдките му. Избърса очите си с опакото на ръката.

— Не си ти виновен — каза тя.

Той не отговори.

— Толкова ми заприлича на него! Тази връзка аз му я подарих.

— Трябваше да се досетя — каза той.

Тя се наведе да вземе чантичката си от пода и извади книжна салфетка. Издуха си носа и приглади косата си.

— О, божичко! — каза тя.

— Извинявай — повтори той.

— Не се тревожи — отвърна тя. — Ще се оправя.

Той не отговори.

— Беше толкова хубав, това е всичко — каза тя. — Като ме посрещна на прага…

Стоеше насреща му и го гледаше в упор. Протегна ръка и оправи вратовръзката му. Докосна едно петънце на ризата му, мокро от сълзите й. Прокара пръсти под реверите на сакото. Пристъпи напред, надигна се на пръсти, обви ръце около шията му и го целуна по устата.

— Толкова хубав… — повтори тя и го целуна отново, притискайки устни в неговите.

Той се поколеба за миг и после отвърна на целувката й. Страстно. Устните й бяха хладни, езичето тънко и пъргаво. Устата й имаше лек вкус на червило. Зъбите й бяха малки и равни. Той долови дъх на парфюм по кожата и в косите й. Постави едната си длан отстрани на гръдния й кош, а другата — зад тила й. Гърдите й се притискаха в него. Крехките й ребра леко се огъваха под натиска на ръката му. Косата й беше между пръстите му. Нейната собствена длан, хладна и настойчива, рошеше острите косми, наболи по врата му след последното подстригване. Усети как ноктите й се впиват в кожата му. Плъзна ръце нагоре по гърба й. Изведнъж тялото й застина. Постоя неподвижно. После се отдръпна. Дишаше тежко. Очите й бяха затворени. Докосна устни с опакото на ръката си.

— Не бива да правим това — каза тя.

Той я погледна.

— Може би не бива.

Тя отвори очи. Не каза нищо.

— А какво да правим тогава? — попита той.

Фрьолих пристъпи встрани, заобиколи го и влезе в дневната.

— Не знам — отвърна тя. — Да вечеряме например. Ти изчака ли ме?

Той я последва.

— Да, изчаках те.

— Наистина много приличаш на него — каза тя.

— Знам — отвърна той.

— Разбираш ли какво искам да кажа?

Той кимна.

— Същото, което си намирала у него, сега намираш у мен. Донякъде.

— Но ти наистина ли си като него?

Той разбираше точно какво го пита. По същия начин ли гледаш на нещата? Имаш ли неговите вкусове? Същите жени ли те привличат?

— Казах ти вече — отвърна той. — Имаме прилики. Но имаме и различия.

— Това не е отговор.

— Той е мъртъв — каза Ричър. — Това вече е отговор.

— А ако беше жив?

— Тогава много неща щяха да са различни.

— Да кажем, че никога не го бях познавала. Че бях стигнала до името ти по друг път.

— Тогава можеше и да ме няма сега тук.

— Да кажем, че съм те намерила по друг начин и пак си тук.

Той я погледна. Пое си дълбоко дъх, задържа въздуха в гърдите си и издиша.

— Тогава много се съмнявам, че сега щяхме да стоим тук и да си приказваме за вечеря.

— Може би не ти си заместителят — каза тя. — Може би ти си истинският, а Джо беше заместител.

Той не отговори.

— Всичко това е толкова откачено — каза тя. — Не бива да го правим.

— Така е — каза той. — Не бива.

— Беше преди много време — каза тя. — Преди шест години.

— Армстронг добре ли е?

— Да — отвърна тя. — Армстронг е добре.

Ричър не каза нищо.

— Ние се разделихме, не помниш ли? — каза тя. — Година преди Джо да умре. Така че не съм опечалена вдовица или нещо такова.

Ричър не каза нищо.

— Нито пък ти имаш вид да скърбиш чак толкова по него — продължи тя. — Та ти едва си го познавал!

— Сърдиш ли ми се за това?

Тя кимна.

— Джо беше самотен. Имаше нужда от някого. Затова малко ти се сърдя.

— Не толкова, колкото аз самият си се сърдя.

Тя не каза нищо в отговор. Само обърна китката си, без да вдига ръка, и погледна часовника. Жестът й беше донякъде странен; и той погледна своя. В същата секунда минутната стрелка спря на девет и половина. Мобилният телефон в чантичката й иззвъня. В настаналата тишина звънът му беше пронизителен.

— Моите хора се обаждат да докладват — каза тя. — От къщата на Армстронг.

Тя излезе в коридорчето, наведе се към чантата си и вдигна телефона. Изслуша нещо и без коментар затвори.

— Всичко е спокойно — каза тя. — Дала съм нареждания да се обаждат всеки час.

Той кимна. Погледът й шареше навсякъде, но не и към него. Моментът беше безвъзвратно отминал.

— Пак ли китайско? — попита тя.

— Не възразявам — отвърна той. — От същото.

Тя направи поръчката от телефона в кухнята и се качи да си вземе душ. Той зачака в дневната и когато храната пристигна, я пое от разносвача. Тя слезе отгоре, изкъпана, и двамата вечеряха, седнали един срещу друг от двете страни на масата. После тя направи кафе и мълчаливо изпиха по две чаши. Точно в десет и половина мобилният й телефон иззвъня. Тя го бе оставила до себе си на масата и отговори незабавно. Съобщението беше съвсем кратко.

— Всичко е спокойно — каза тя. — Дотук добре.

— Престани да го мислиш — каза той. — В такава къща само с въздушна бомбардировка могат да му направят нещо.

Внезапно тя се усмихна.

— Нали знаеш кой е Хари Труман?

— Любимият ми президент — каза той. — Поне според това, което съм чувал за него.

— И нашият също — отвърна тя. — Доколкото ние бяхме чували. През 50-те в Белия дом правили ремонт, та Труман се преместил временно в Блеър Хаус, от другата страна на Пенсилвания Авеню. Един ден идват двама мъже да го убият. Единия го спира охраната още на улицата, но другият успява да се добере до вратата. И да видиш само какво става! Нашите хора трябвало да спасяват него от Труман, който го бил награбил и се заканвал, че ще му завре пистолета в задника.