— Явно не — отбеляза тя.
— Не одобряваш ли?
— Къде ти! Прави каквото знаеш. Защо според теб си останах в хотела? За да не й се пречкам.
— За да не
— Моля те, престани! — сряза го Нили.
Ричър отпи от кафето. Отхапа от поничката. Беше превъзходна. С хрупкава карамелена глазура отвън, мека като пух отвътре. Той отхапа още веднъж и облиза пръстите си. Усети как захарта и кофеинът се разливат по жилите му.
— Та кои са тия типове според теб? — попита Нили. — Имаш ли някакво предположение?
— Донякъде — отвърна той. — Ще трябва да се концентрирам, за да ги определя с точност. А не знам дали си струва, докато не ни кажат дали оставаме на работа.
— Едва ли — каза Нили. — Нашата работа свършва с чистачите. Което само по себе си е загубено време. Не виждам как ще изкопчим някакво име от тях. А дори и да ни го кажат, ще е фалшиво. Най-много да получим външно описание. Което няма да ни свърши много работа.
Ричър кимна. Допи кафето си.
— Да вървим — каза той. — Да обиколим докрай карето, дори да е проформа.
Двамата закрачиха толкова бавно, колкото им позволяваше лютият студ. Нищо не се случваше. Тишина. На всяка от околните улици се виждаха патрулни коли и автомобили на тайните служби. Изгорелите газове от двигателите им се стелеха като бели облачета в неподвижния въздух. Освен тях нищо друго не помръдваше. Те завиха зад следващия ъгъл и се озоваха в южния край на отсечката, където се намираше домът на Армстронг. Белият ръкав се виждаше пред тях вдясно. Фрьолих беше излязла от колата си и настойчиво им махаше с ръка. Те ускориха крачка по тротоара, за да стигнат до нея.
— Промяна в програмата — каза им тя. — Възникнал някакъв проблем в Сената, той прекъсна брифинга с ЦРУ и тръгна.
— Напуснал е междувременно къщата? — попита Ричър.
Фрьолих кимна.
— В момента е в движение. — Тя млъкна и се заслуша в гласа от слушалката в ухото й. — Вече пристига. Докладвай обстановка! — Последното бе казано в микрофона на китката й.
Изминаха трийсет секунди. Четирийсет.
— Вътре е — каза накрая тя. — В безопасност.
— И сега какво? — попита Ричър.
Фрьолих вдигна рамене.
— Сега чакаме. Такава ми е работата. Да чакам.
Те се върнаха в централата на тайните служби и прекараха деня в очакване. Сътрудниците на Фрьолих най-редовно й се обаждаха, за да докладват за обстановката. Ричър успя да си състави доста ясна картина за организацията на работата. Около сградата на Сената бяха разставени униформени служители от градската полиция с патрулни коли. Тротоарът от двете страни на входа беше заварден от агенти на тайните служби.
В сградата действаше Службата за охрана на Капитолия, като до всеки метален детектор имаше по един служител, а множество други, подсилени с още агенти на тайните служби, патрулираха по коридорите. Работата по предаване на властта протичаше в офисите на горния етаж, където пред всяка врата дежуреха по двама агенти. Тримата бодигардове от личната охрана на Армстронг не се отделяха от него през цялото време. Докладите по радиостанцията свидетелстваха за сравнително статична програма през този ден. По- голямата част от времето си Армстронг прекарваше край заседателни маси или в лични срещи, на които се сключваха споразумения. Това поне беше ясно. Ричър си припомни фразата „задимени помещения“, която бе чел в криминалните романи от миналото, само дето сега в Конгреса едва ли разрешаваха на някого да пуши.
В четири часа те отидоха с колата до хотела на Нили, където щеше да се проведе и вторият прием за дарителите на кампанията. Началото беше обявено за седем вечерта, така че разполагаха с три часа, за да прегледат и обезопасят сградата. Фрьолих действаше по предварително съставен план, който й даваше възможност да започне претърсването едновременно от две страни — от товарната рампа и от луксозните апартаменти най-горе. Униформени полицаи с кучета, придружавани от агенти на тайните служби, търпеливо обхождаха етаж след етаж. След като приключеха с даден етаж, по трима полицаи заставаха на пост — двама в двата края на коридора и един, който покриваше площадката пред асансьорите и аварийното стълбище. Двата екипа по претърсването се срещнаха на деветия етаж в шест часа; във фоайето на хотела и на вратата към балната зала бяха инсталираш временни метални детектори и охранителни камери, които вече работеха.
— Тоя път им искайте по два документа за самоличност — каза Нили. — Шофьорска книжка и кредитна карта или нещо такова.
— Не се бой — отвърна Фрьолих. — Точно това смятам да правя.
Ричър застана до вратата на балната зала и обиколи с поглед помещението. Сега изглеждаше огромно, но хилядата поканени щяха да го препълнят.
От офиса си на горния етаж Армстронг взе асансьора до фоайето, там сви вляво и през една странична врата без отличителни знаци се озова в коридора, който водеше към задния изход. Облечен беше с шлифер, а в ръката си носеше куфарче. В тесния коридор се носеше остра миризма на почистващи препарати. Някакви силни химикали, каквито използват чистачите. По пътя си трябваше да заобиколи две купчини кашони, които преграждаха коридора. Едната купчина беше от нови и чисти кашони, явно от неотдавнашни доставки. Другата — от оръфани, клатещи се кутии, които чакаха да ги отнесат за рециклиране. Той се извърна настрани, за да се промуши покрай втората купчина. Докато с лявата си ръка държеше куфарчето зад гърба си, с дясната пипнешком намери бравата и натисна вратата, която се отваряше навън.
Задният изход извеждаше в квадратно вътрешно дворче, отворено единствено откъм север. Мястото беше доста потискащо. Точно над главата му по фасадата бяха прикрепени със скоби ламаринените кожуси на вентилационната система. На нивото на прасците се виеха боядисаните с миниум тръби с месингови кранове на противопожарната инсталация. По-нататък бяха наредени в редица няколко тъмносини контейнера за смет — огромни стоманени паралелепипеди, всеки с размер на лека кола. Армстронг трябваше да мине покрай тях, за да излезе на задната уличка. Той се провря покрай първия. После покрай втория. И тогава чу тих човешки глас.
— Хей! — каза само гласът.
Армстронг се извърна и видя мъжка фигура, свита в тясното пространство между втория и третия контейнер. В полумрака очите му регистрираха тъмно палто, шапка и някакво страховито оръжие. С къса, дебела, черна цев. Която в този миг се повдигна нагоре и сякаш се изкашля.
Оръжието беше картечен пистолет „Хеклер & Кох“ МП5СД6 със заглушител; превключвателят на огъня му беше поставен на откоси по три куршума. Използваше стандартни 9-милиметрови муниции „Парабелум“. Нямаше нужда от нискозарядни патрони, защото дебелият заглушител беше с трийсет миниатюрни отверстия, които отвеждаха встрани газовете от метателния заряд, забавяйки дулната скорост на куршума до дозвукова. Скорострелността му беше осемстотин патрона в минута, така че един откос от три куршума напускаше дулния срез за малко повече от една пета от секундата. Първият откос улучи Армстронг в средата на гръдния кош. Вторият — право в лицето.
И в основната си модификация — МП5 — картечният пистолет „Хеклер & Кох“ си има своите добри страни, между които изключителна надеждност и точност на стрелбата. Версията със заглушител на дулото е дори още по-добра, защото значителната маса на заглушителя до голяма степен уравновесява естествената тенденция на всяко автоматично оръжие да разсейва огъня нагоре вследствие на отката. Единственият му недостатък е енергията, с която изхвърля изразходваните гилзи. Те изхвръкват през страничния изрез на корпуса почти с такава скорост, с каквато и куршумите през цевта. И се спират доста надалеч. Което само по себе си не е голям проблем в условията на действие на елитните командоси по света, които са основният потребител на това знаменито оръжие. Но при сегашните обстоятелства би могло да доведе до неприятни усложнения. Защото, прекрачвайки през тялото на Армстронг на път към изхода на
