1,5–6х42 БЛ; нормално с такива се окомплектоваха снайперските карабини „ЗИГ“ ССГ3000, но този беше специално пригоден от балтиморския оръжейник да пасва върху „Вайме“ Мк2. Самата дума „Вайме“ беше съкратена версия на малко дългото наименование „Ои Вайменин Металли Аб“, принадлежащо на една специализирана финландска фирма за леки огнестрелни оръжия, чиито собственици твърде правилно бяха преценили, че им трябва някаква по-лесна за запомняне търговска марка, под която да продават отличните си изделия на Запад. А въпросната Мк2 беше едно действително съвършено изделие. Снайперска карабина със заглушител, неподвижно монтиран на дулото, тя използваше нискозарядна версия на стандартния 7,62- милиметров боеприпас на въоръжение в НАТО. Нискозарядна, доколкото олекотеният метателен заряд беше предназначен да изстреля куршума с дозвукова скорост, за да лети безшумно във въздуха и след като напусне заглушителя. А поради ниския заряд на патрона и сложната система за отвеждане на барутните газове от заглушителя пушката имаше и съвсем незначителен откат. Почти никакъв. Едва-едва доловимо ритване. Прекрасна пушка. С добър оптически прибор като този „Дензолт“ до двеста метра не пропускаше целта.
Мъжът, който беше залепил окото си за окуляра, се намираше само на сто двайсет и пет метра от задната порта на Армстронг. Той знаеше това със сигурност, защото току-що бе измерил дистанцията с лазерен далекомер. Човекът се беше подготвил добре. Облечен беше с тъмнозелена шуба, подплатена с пух, а на главата си имаше черна мъхеста шапка от екокожа. Ръкавиците му бяха направени от същата материя, като пръстите на дясната бяха отрязани, за да борави свободно с оръжието. Лежеше ниско долу, на завет, и очите му не сълзяха въпреки силния вятър, който духаше над главата му. Не очакваше никакви проблеми. Никакви.
Когато човек минава през порта, той се спира за миг. Винаги се получава така. За част от секундата застава напълно неподвижен. Просто няма друг начин, независимо накъде се отваря портата. Ако се отваря навътре към него, той протяга ръка, хваща резето, дърпа вратата към себе си и застава сякаш на пръсти, докато вратата опише дъга покрай него. Ако ли пък се отваря навън, той пак спира за момент, докато напипа резето и оттласне вратата от себе си. Във втория случай всичко става малко по-бързо, но все пак има един кратък момент, в който тялото му е неподвижно. А тази конкретна порта се отваряше навътре, към двора. Тази малка подробност се виждаше съвсем ясно през мерника. Човекът щеше поне две секунди да остане неподвижен. Прекрасна възможност.
Армстронг стигна до портата. Спря се. На сто двайсет и пет метра от него мъжът, залепил око за окуляра на оптическия мерник, отмести пушката леко вляво, докато кръстчето съвпадна точно с целта. Задържа дъха си. После сви показалеца си и обра мекия спусък. След това натисна докрай.
Пушката кихна и леко го ритна по рамото. Куршумът прелетя дистанцията до целта за малко повече от четири десети от секундата и се заби с плясък точно в средата на челото на Армстронг. Проби черепа, след това под лек ъгъл надолу премина със страшна сила през фронталния лоб, централните вентрикули и малкия мозък. Разби на малки късчета първия прешлен, разкъса меките тъкани в горния край на гръбначния мозък и излезе през основата на врата. После продължи полета си, докато се заби в пръстта на около три метра и половина зад жертвата.
Армстронг беше клинически мъртъв, преди още тялото му да падне на земята. По пътя си куршумът бе причинил масирани вътрешни травми; кинетичната му енергия се бе разпространила като ударна вълна в еластичната мозъчна тъкан, бе се отразила в черепните стени и се бе върнала обратно като внезапно придошла вода, която се удря в стената на малък басейн. Произтеклите от това поражения бяха катастрофални. Още преди земното притегляне да подейства на тялото му, всички жизнени функции на мозъка бяха окончателно приключили.
На сто двайсет и пет метра от трупа мъжът продължи да лежи напълно неподвижен още една секунда с око, допряно до окуляра. След това притисна пушката плътно до тялото си и се затъркаля, докато се отдалечи достатъчно встрани, за да е безопасно да се изправи. Дръпна затвора, с облечената си в ръкавица ръка улови още горещата гилза и си я мушна в джоба. После заотстъпва заднишком, докато изчезна.
Докато пътуваха в колата, Нили беше необичайно мълчалива. Може би се притесняваше за деня, който тепърва предстоеше. Или бе доловила някаква промяна в отношенията между другите двама. Ричър не знаеше кое от двете, а и не бързаше да узнае. Той мълчаливо се возеше, докато Фрьолих геройски си проправяше път през натовареното движение. Тя заобиколи откъм северозапад, пресече реката по моста Уитни Йънг и продължи покрай стадиона „Робърт Кенеди“, откъдето се вля в Масачузетс Авеню, за да избегне задръстванията около правителствените комплекси в централната градска зона. Но по Масачузетс движението също беше натоварено и докато стигнат до улицата на Армстронг в Джорджтаун, часът беше почти девет. Тя паркира зад друг, идентичен събърбан недалеч от изхода на ръкава. Един агент слезе от тротоара и заобиколи колата отпред, за да я заговори.
— Ченгето от ЦРУ току-що пристигна — каза той. — Трябва да са преполовили буквара по шпионаж, а, какво ще кажеш?
— Предполагам, че вече са към края.
— Едва ли. Сложна наука е тая — каза човекът. — Особено за по-прости хора.
В отговор Фрьолих се усмихна и мъжът се върна на мястото си на тротоара. Тя вдигна стъклото и се обърна назад, за да бъде с лице едновременно към Ричър и Нили.
— Е, днес ще обикаляте пеша — каза тя.
— Затова съм така облечен — отвърна Ричър.
— Четири очи виждат по-добре от две — добави Нили.
Двамата слязоха и оставиха Фрьолих сама в затоплената кола. Откъм улицата къщата беше добре охранявана, затова те тръгнаха на север и завиха по първата пряка вдясно, за да огледат задната страна. В началото и в края на тясната уличка имаше паркирани патрулни коли. Нищо не се случваше. Всички прозорци бяха плътно затворени срещу студа. Те стигнаха до следващия ъгъл и завиха в пряката, която описваше карето. Там също имаше патрулни коли.
— Само си губим времето — каза Нили. — Никой няма да го нападне в къщата му. Предполагам, че полицаите все ще забележат, ако някой се опитва да прекара гаубица през кордона.
— Хайде да закусим — предложи Ричър.
Те се върнаха до ъгъла, където имаше павилион за кафе и закуски. Купиха си по едно кафе с поничка и седнаха на две високи столчета до витрината. Стъклото беше запотено. Нили го забърса със салфетка, за да виждат.
— С нова връзка си днес — отбеляза тя.
Той погледна надолу към гърдите си.
— И с нов костюм — добави тя.
— Харесва ли ти?
— През деветдесетте вероятно би ми харесал.
Той не отговори. Тя се усмихна.
— Е?
— Какво?
— Мис Фрьолих свали и другия брат.
— Личи ли си?
— Безпогрешно.
— Не против волята ми във всеки случай.
Нили отново се усмихна.
— Не съм си и помисляла, че ще се опита да те изнасили.
— Сега какво, ще ме съдиш ли?
— От къде на къде? Ти си решаваш. Тя е приятно момиче. Но и аз не съм толкова лоша. А с
— Ти искаше ли да се пробвам?
— Не.
— Ето, виждаш ли? Аз съм свикнал, когато проявя интерес към някоя, да разчитам на успех.
— Което доста стеснява кръга на възможностите ти.
— Е, не чак толкова.
