Покушението

всичко в бележника и накрая, малко преди два и половина, си тръгна. Фрьолих остана сама от своята страна на дългата маса срещу Ричър и Нили.

— Е, какво ще ме посъветвате? — попита тя.

— Върви да се наспиш — каза Ричър.

— Прекрасно.

— И действай точно така, както си действала досега — добави Нили. — У дома той е в безопасност. Също и в кабинета си. Не махайте ръкавите и ще бъде в безопасност и когато се качва или слиза от колата.

— А по време на приема?

— Гледайте да не се проточи много и си отваряйте очите на четири.

Фрьолих кимна.

— Нищо друго не може да се направи, предполагам.

— Ти добра ли си в професията си? — запита я Нили.

Фрьолих не отговори веднага.

— Да — каза накрая тя. — Мисля, че съм доста добра.

— Не, не си доста добра — каза Ричър. — Ти си най-добрата. По-добър шеф на охрана от теб изобщо не е имало. Никога. Толкова си добра, че просто не е за вярване.

— Така трябва да свикнеш да мислиш — каза Нили. Имай малко повече самочувствие. Казвай си, че няма да допуснеш тия скапаняци с техните тъпи писма на хиляда километра от него.

Фрьолих се усмихна едва забележимо.

— Така ли са ви учили в армията? — попита тя.

— Само мен. Ричър така се е родил.

Фрьолих отново се усмихна.

— Е, добре — каза тя. — Хайде да си ходим да спим. Утре е важен ден.

Нощем Вашингтон е тих и пуст. Само след две минути бяха пред хотела на Нили и след още десет — пред дома на Фрьолих. Улицата й беше задръстена от паркирани коли. Под светлината на уличните лампи те изглеждаха заспали, тъмни и безжизнени, сякаш облени в студена пот от мъглата. Събърбанът беше дълъг близо шест метра и трябваше да изминат още две преки, преди да му намерят място за паркиране. Заключиха го и закрачиха към къщата в нощния мраз. Лампите вътре светеха, както ги бяха оставили. Централното отопление работеше с пълна сила. Фрьолих се спря в коридора.

— Всичко наред ли е? — попита тя. — След това, което се случи преди малко?

— Всичко е наред — каза той.

— Не искам да стане някое недоразумение.

— Не смятам, че има такава опасност.

— Извинявай, че ти възразих — каза тя. — За демонстрацията де.

— Ти командваш — отвърна той. — Положението е в твои ръце.

— Аз съм имала и други гаджета — каза тя. — След него.

Той не отговори.

— Както и Джо е имал други приятелки — добави тя. — Изобщо не беше толкова срамежлив, колкото го мислят.

— Но е оставил нещата си при теб.

— Какво значение има?

— Не знам — каза Ричър. — Все има някакво значение.

— Джо е умрял отдавна, Ричър. За него вече едва ли нещо има значение.

— Знам.

Тя помълча няколко мига.

— Ще направя чай. Ти искаш ли?

Той поклати глава.

— Аз си лягам.

Тя влезе в дневната, а той пое по стълбите към горния етаж. Затвори тихо вратата на стаята за гости зад себе си и отвори килера за дрехи. Свали костюма на Джо и го постави обратно върху телената закачалка от химическото чистене. Разхлаби вратовръзката, нави я на руло и я върна на полицата. Свали ризата и я пусна на пода. Нямаше нужда да я пази за следващата сутрин. В килера имаше още четири ризи, а той не очакваше да се задържи повече от пет дни. Свали и чорапите и ги пусна върху ризата. По боксерки влезе в банята.

Сапуниса се и дълго, без да бърза, се облива с гореща вода, а когато излезе, Фрьолих го чакаше в рамката на вратата на стаята му. По нощница. Тънка, от бял памук. По-дълга от тениска, но не много. Лампата от коридора, която я осветяваше в гръб, караше тялото й да прозира през материята. Без токове изглеждаше по-дребна. Имаше страхотни крака. Великолепно тяло. Едновременно крехко и жилаво.

— Той ме заряза — каза тя. — Изборът беше негов, не мой.

— Защо?

— Беше се запознал с друга, която повече му харесвала.

— Как се казваше?

— Няма значение името. Едва ли си я чувал. Някоя си там.

— Защо не ми каза отначало?

— Сигурно съм отказвала да го призная. Опит за самозащита. А също и за да запазя паметта му пред неговия брат.

— Той коректно ли постъпи?

— Не твърде.

— Как стана раздялата?

— Един ден просто ми каза.

— И си тръгна?

— Ние всъщност не живеехме заедно. Той идваше да ме вижда, често оставаше да спи тук, но двамата си имахме отделни жилища. Нещата му са тук, защото аз не го пуснах в къщата да си ги вземе. Не му дадох да престъпи прага ми повече. Толкова му бях сърдита.

— Имала си право.

Тя вдигна рамене. От движението подгъвът на нощницата й се вдигна един-два пръста нагоре по бедрото.

— Не. Беше глупаво от моя страна. Държах се така, сякаш тези неща никога не се случват. А това си беше просто връзка като всяка друга, с начало и край. В никакъв случай не нещо единствено и уникално в историята на човечеството. Или в моята лична история. В края на краищата в половината случаи аз съм била тази, която съм слагала край на връзките си.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Знаеш защо.

Той кимна. Не каза нищо.

— За да започна живота си на чисто — каза тя. — Това, което може или не може да стане между нас, е между теб и мен, а не между теб, мен и Джо. Той сам се отстрани от играта. По свой личен избор. Така че и да беше жив, не би имал право да ни се меси.

Ричър отново кимна.

— Колко на чисто искаш да започнеш? — запита той.

— Джо беше страхотен мъж — каза тя. — Аз го обичах навремето. Но ти не си Джо, ти си отделна личност. И аз го знам. Не се опитвам да си върна Джо. Не ми трябва призрак.

Тя пристъпи крачка напред и влезе в стаята.

— Това е добре — каза той. — Защото аз наистина съм отделна личност. Ние по нищо не си приличаме. Искам това да ти е ясно от самото начало.

— Ясно ми е — отвърна тя. — От самото начало на какво? — Тя пристъпи още една крачка и застана неподвижно срещу него.

— На каквото и да стане — каза той. — Защото накрая ще е все същото. Искам това да ти е ясно