Покушението

отначало, и толкова. И аз ще си тръгна също като него. Винаги така правя.

Тя пристъпи още една крачка. Делеше ги по-малко от метър.

— Скоро ли? — попита тя.

— Може би. А може би не.

— Ще опитам — каза тя. — Нищо не трае вечно.

— Не ми се струва редно — заяви той.

Тя го погледна в очите.

— Какво не ти се струва редно?

— Че стоя срещу теб с дрехите на бившия ти любовник.

— Е, нямаш много дрехи по себе си — отвърна тя. — Пък и положението не е такова, че да не може лесно да се коригира.

Той помълча няколко мига.

— Така ли? Ще ми покажеш ли как?

Тя прекрачи оставащото помежду им разстояние и сложи ръце на кръста му. Пръстите й се промушиха под ластика на боксерките му и коригираха положението. Отстъпи крачка назад и вдигна ръце нагоре. Нощницата й се изхлузи много лесно. Падна на малка купчинка в краката й. Едва стигнаха до леглото.

Бяха спали около три часа, когато точно в седем ги събуди будилникът от нейната стая. Звучеше далечно и някак немощно през стената. Той лежеше по гръб, а тя се бе свила на една страна под мишницата му. Единият й крак беше преметнат върху него, а главата й почиваше на рамото му. Косата й го гъделичкаше по лицето. Беше му много удобно в тази поза. И топло. И приятно. Топло, приятно и удобно. На всичко отгоре беше уморен. Беше му твърде топло и приятно, и удобно, а беше и достатъчно уморен, за да не обръща внимание на далечния звън на будилника и да си остане където беше. Но тя се размърда и се надигна в леглото, още сънена и със замаяна глава.

— Добро утро — каза той.

Пред прозореца се процеждаше сивкава дневна светлина. Тя се усмихна, прозя се, вдигна ръце с изпънати напред лакти и се протегна. Будилникът в съседната стая продължаваше да писука. След определения брой секунди той превключи на друг режим и звукът се усили. Тя взе ръката му и я прокара по корема си. После по-нагоре, по гърдите. Отново се прозя, отново се усмихна, наведе глава и зарови лице в шията му.

— Добро да е — отвърна тя.

Звукът през стената ставаше нетърпим. Явно будилникът беше програмиран така, че да пищи все по- настойчиво, ако не му се обърнеше внимание навреме. Той я дръпна надолу и я притисна към себе си. Приглади косата й назад и я целуна по лицето. Далечният будилник започна да вие като полицейска сирена. Колко хубаво, че все пак е в другата стая, помисли си той.

— Трябва да ставаме — каза тя.

— Ще станем — отвърна той. — След малко.

Тя престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му. Двамата се любиха припряно, като че ли воят на будилника ги подтикваше да бързат. Звукът вече беше такъв, сякаш се намираха в ядрен бункер, след като е била обявена тревога, и идваше краят на света. Свършиха едновременно, задъхано и тя изтича в другата стая да спре шума. Тишината, която последва, беше оглушителна. Той се отпусна по гръб на възглавницата и се загледа в тавана. На утринната светлина се виждаха дребни неравности по мазилката. Тя се върна. Пристъпваше бавно, гола.

— Ела при мен в леглото — каза той.

— Не мога — отвърна тя. — Трябва да ходя на работа.

— Нищо му няма, още няколко часа е в безопасност — каза той. — Пък и да стане нещо, винаги могат да изберат нов. Според Двайсетата поправка. Кандидати няма да липсват. Ще се редят на опашка даже.

— Аз също. Пред гишето за безработни. Може да ме вземат в „Макдоналдс“ да обръщам бъргъри.

— Случвало ли ти се е?

— Какво, да обръщам бъргъри ли?

— Да бъдеш безработна.

Тя поклати глава.

— Никога.

Той се усмихна.

— А пък аз от пет години съм практически безработен.

Тя също се усмихна.

— Знам. Проверила съм. Само че днес си на работа, така че си размърдай малко задника.

Докато се отдалечаваше към банята, нейният собствен задник зарадва погледа му. Той се поизтяга още няколко секунди в леглото, като в съзнанието му се въртеше старата песен на Дон Пен: Ти не ме обичаш, сега знам… После прогони натрапчивия текст от главата си, отметна завивките, стана и се протегна. Първо с едната ръка към тавана, после с другата. Изви гръбнака си като дъга. Сви и отпусна последователно мускулите на краката си, от пръстите до хълбоците. Това беше всичката му гимнастика за деня. После влезе в банята за гости. Последва пълна хигиенна програма: зъби, бръснене, коса, душ. Облече друг от костюмите на Джо. Този път черен, иначе беше същата марка, дори със същата кройка. Преди това си сложи друга бяла риза, със същия етикет — Този & Онзи. Чисти долни гащета, чисти чорапи. Тъмносиня копринена вратовръзка на малки бели парашутчета. Етикетът от задната й страна беше английски. Може би тази беше от униформата на Кралските военновъздушни сили. Той се погледна доволен в огледалото, после развали всичко, като нахлузи отгоре якето си от Атлантик Сити. В сравнение с финия плат на костюма якето му изглеждаше като чувал от зебло, но той предполагаше, че днес ще му се наложи да прекара доста време на открито, а явно Джо бе успял да си прибере палтата.

Двамата с Фрьолих се срещнаха в основата на стълбите. Тя беше облечена в нещо като дамска версия на неговата премяна — черен костюм с панталон и бяла блузка с отворена якичка. Но палтото й беше далеч по-хубаво от неговото. Тъмносиво, от чиста вълна, много официално. Тъкмо си бе сложила слушалката; от ухото й излизаше къдрава жичка, която след десетина сантиметра се изправяше, готова да се спусне по гърба й под дрехите.

— Искаш ли да помогнеш? — каза тя.

Вдигна ръце нагоре с изпънати лакти — същата поза, в която се бе протегнала в леглото. Яката на сакото й се смъкна назад. Той хвана жичката и я спусна между гърба и блузата й. Малкият куплунг на края й служеше за тежест и я издърпа надолу чак до кръста. Тя разтвори палтото и сакото. Отзад, прикрепен за колана на панталоните й, се намираше миниатюрният предавател. Жичката за микрофона вече беше включена в съответния извод и промушена през ръкава на сакото. Ричър включи слушалката. Тя пусна надолу дрехите си и той забеляза пистолета в кожен кобур, прикрепен с щипка за колана от лявата й страна, с дръжката напред, за да се изважда лесно с дясната ръка. Беше голям, квадратен „Зиг-Зауер“ Р– 226 — далеч по-сериозно оръжие от охлузената „Берета“, която бе открил в скрина.

— Е, хайде — каза тя. Пое дълбоко дъх. Погледна часовника си.

Ричър направи същото. Наближаваше осем без четвърт.

— До края на днешния ден остават шестнайсет часа и шестнайсет минути — обяви тя. — Звънни на Нили и й кажи, че тръгваме.

Докато вървяха към събърбана, той използва нейния мобилен телефон, за да позвъни на колежката си. Беше навъсено утро, студено и влажно, различаващо се от изминалата нощ единствено по това, че не беше пълен мрак, а все пак някаква сива светлина се процеждаше с неохота през ниските облаци. Стъклата на събърбана бяха целите запотени. Но двигателят запали от първото допиране на ключа, отоплението заработи веднага и докато стигнаха до хотела, вътре беше топло и приятно. Нили ги чакаше на входа и се качи при тях.

Армстронг си сложи кожено яке върху пуловера и излезе през задната врата на своя дом. Докато крачеше по пътеката към портата, вятърът разроши косата му и той вдигна догоре ципа на якето си. Две крачки преди да достигне до портата, Армстронг попадна в обхвата на оптическия прицел. Беше „Хензолт“