малкото дворче и към колата си, убиецът остави шест гилзи.
Към шест и четирийсет във фоайето на хотела вече се бяха събрали близо седемстотин гости. Те образуваха не особено стройна опашка от входната врата, през гардероба до вратата на залата. Въздухът ехтеше от радостно възбудени гласове и беше пропит с упойващата миризма на тежки парфюми. Нови рокли се смесваха с бели смокинги, тъмни костюми и ярки вратовръзки. Дамски чанти, стиснати под мишница, и миниатюрни фотоапарати в кожени калъфи. Лачени обувки, високи токчета и диамантени огърлици. Сложни прически, голи рамене и електричество във въздуха.
Ричър наблюдаваше всичко това, облегнат на една колона в близост до асансьорите. През стъклената врата различаваше тримата агенти на улицата. Двама от двете страни на вратата, третият до металния детектор. Машината беше регулирана да долавя и най-дребния предмет и пищеше пронизително на всеки трети гост. Агентите претърсваха дамски чанти и опипваха джобове на мъжки костюми. При това се усмихваха заговорнически на жертвите. Никой нямаше нищо против. Из самото фоайе бродеха осмина агенти с каменни лица и подвижни очи. Още трима дежуреха пред вратата на залата, където проверяваха поканите и документите за самоличност. Техният метален детектор беше не по-малко чувствителен. Някои от гостите биваха претърсени повторно. В балната зала вече свиреше музика, която се чуваше на вълни според нивото на шума във фоайето.
Нили бе заела стратегическа позиция на второто стъпало към мецанина, на срещуположната страна на фоайето. Очите й опипваха морето от хора като радар; на всеки няколко секунди погледът й обхващаше от край до край цялото помещение. Щом погледите им с Ричър се срещнеха, тя леко поклащаше глава. Ричър забеляза, че Фрьолих се движи из тълпата без определена посока. Изглеждаше превъзходно. Черният й костюм беше достатъчно елегантен за вечерен тоалет, но никой не би я сбъркал с обикновен гост. Излъчваше авторитет. От време на време се спираше при някой от агентите и разменяше по няколко думи с него. Или вдигаше длан към лицето си, за да каже нещо в микрофона. По езика на тялото й Ричър можеше да познае точно кога приема доклади в слушалката. Тогава движенията й ставаха някак по-вяли — личеше си, че се напряга да чуе какво й се говори.
До седем повечето гости бяха вече в балната зала. Пред двата метални детектора на главния вход и във фоайето се бяха скупчили малки шумни групички от закъснели. Гости от други градове, които си бяха запазили стаи за през нощта в хотела, се точеха на двойки от асансьорите. Нили бе останала сама на стълбището за мецанина. Още когато фоайето започна да се опразва, Фрьолих изпрати останалите осем агенти в балната зала в подкрепление на осемте, вече разположени там. Тя им нареди да се смесят с тълпата и да си отварят очите на четири, докато започне представлението. Към тях щяха да се присъединят тримата агенти от личната охрана на Армстронг, другите трима от вратата на залата и двамата от главния вход на хотела. В кухнята, на товарната рампа и по всичките седемнайсет етажа на сградата и по околните улици бяха заели позиции цивилни и униформени полицаи.
— Колко ви струва всичко това? — попита я Ричър.
— Не ти и трябва да знаеш — отвърна тя. — Честна дума!
Нили слезе от стълбището и застана до тях пред колоната.
— Още ли го няма? — попита тя.
Фрьолих поклати глава.
— Съкратили сме времето му за участие. Идва със закъснение и си тръгва по-рано.
Изведнъж тя замръзна на място и се заслуша. Притисна с пръст свободното си ухо, за да чува само слушалката. Вдигна китката на другата си ръка и приближи уста до микрофона.
— Разбрано, край — каза тя. Беше бледа като платно.
— Какво има? — попита Ричър.
Тя сякаш не го чу. Обърна се и извика последния агент, който още се навърташе във фоайето, и му нареди да я замества като началник на охраната до края на вечерта. После вдигна китката си към устата и съобщи това на всички останали агенти. Предупреди ги да удвоят бдителността, да не отделят поглед от Армстронг и хората около него и да съкратят времето му за участие до възможния минимум.
— Какво става? — повтори въпроса си Ричър.
— Връщаме се в централата — отвърна тя. — Веднага. Това беше Стайвесънт. Струва ми се, че имаме много сериозен проблем.
9
Фрьолих включи мигащите червени светлини зад предната решетка на събърбана и с пълна газ се вля в натоварения вечерен трафик, като да беше въпрос на живот и смърт. На всеки светофар пускаше сирената. Използваше всяка пролука между колите.
През целия път не пророни дума. Ричър седеше напълно неподвижен до нея, а Нили се беше надвесила напред от задната седалка и не откъсваше очи от пътя. Грамадната машина занасяше по хлъзгавия асфалт и се накланяше силно на завоите. Гумите пищяха неистово и едва успяваха да удържат тритонната маса на шосето.
След четири минути бяха в гаража на службите, след още трийсет секунди — в асансьора, а около минута след това нахълтаха в кабинета на Стайвесънт, който седеше неподвижен зад безупречно разтребеното бюро. Беше се свил на стола, сякаш някой му бе изкарал въздуха с юмрук. В ръцете си държеше куп листове. Светлината от лампата прозираше през хартията и отзад се проектираха кодираните сигнатури, които се отпечатват на всяка страница, когато се черпи информация от база данни. Под всяко заглавие имаше по два гъсто отпечатани абзаца текст. Секретарката стоеше до него и му подаваше още страници, една по една. Лицето й беше бяло като вар. Когато ги видя, тя излезе от стаята, без да каже дума. Вратата зад нея се затвори, от което тишината стана още по-отчетлива.
— Какво има? — не се сдържа Ричър.
Стайвесънт вдигна глава.
— Сега и
— Знаеш какво?
— Знам, че това е работа на външни хора. С положителност. Без сянка на съмнение.
— Откъде го знаеш?
— Ти предположи, че демонстрацията ще бъде зрелищна — каза Стайвесънт. — Театрална. Аз бих добавил: драматична, невероятна, жестока, каквото ти дойде на ума.
— И каква се оказа тя?
— Ти имаш ли представа какъв е броят на убийствата в цялата страна?
Ричър вдигна рамене.
— Бих могъл да предположа, че е висок.
— Около двайсет хиляди годишно.
— Е?
— Това прави по около петдесет и четири на ден.
Ричър бързо пресметна наум.
— Да кажем, петдесет и пет — рече той. — Освен на високосни години.
— Искате ли да ви кажа за две от днешните? — каза Стайвесънт.
— Кой е убит? — запита Фрьолих.
— Двама мъже — каза Стайвесънт. — Единият е някакъв дребен фермер в Минесота. Човекът си излизал сутринта от къщи през задната порта и бил прострелян право в челото. Без всякаква видима причина. Вторият случай е днес следобед в търговски център в предградията на Боуддър, Колорадо. На втория етаж имало офис на заклет експерт-счетоводител. Като си тръгвал от работа, за по-направо обичал да минава през някакъв заден двор, та днес го причакали и го застреляли с автоматичен откос. Също без видима причина.
— Е, и?
— Фермерът се казва Брус Армстронг. А счетоводителят — Брайън Армстронг. И двамата са бели, на ръст и възраст колкото Брук Армстронг, с неговото телосложение, със същия цвят на косата и очите.
— Роднини? Далечни братовчеди?
