Покушението

— Тоест те са принудени да участват по някакъв много по-сериозен начин. Сплашени са и им е затворена устата. От хора, които никак не се шегуват.

— Да, но как?

— Хайде де, как? Как можеш да сплашиш някого, без да го пипнеш с пръст?

— Като го накараш да вярва, че ще пострада в бъдеще.

Ричър кимна.

— Или той самият, или някой, на когото държи. Да го сплашиш толкова, че да трепери от страх.

— Така…

— Къде сме чували наскоро думата братовчеди?

— Как къде? Навсякъде. Аз имам братовчеди.

— Не, наскоро!

Нили погледна през прозореца.

— От чистачите! — каза тя. — Децата им били у братовчеди. Така казаха.

— Но преди това малко се спогледаха, не помниш ли?

— Така ли беше?

Ричър кимна.

— Не отговориха веднага и първо си размениха погледи.

— Е, и?

— Ами може децата им да не са у братовчеди.

— Че защо да ни лъжат?

Ричър я погледна право в очите.

— Какъв по-добър начин да сплашиш някого и да го подчиниш на волята си от това да му вземеш децата за заложници?

Те се заловиха за работа без повече отлагане, но — по изрично настояване на Стайвесънт — и без груби процедурни нарушения. Той лично се обади на адвокатите на тримата чистачи и им каза, че му е нужен незабавен отговор на един-единствен въпрос: името и адресът на детегледачите. Даде им да разберат, че е в техен интерес да отговорят веднага, вместо да бавят топката. И отговорът се получи. Адвокатите му позвъниха след по-малко от час. Името било Галвес, а адресът — някаква къща на километър и половина от жилището на чистачите.

После Фрьолих им направи знак с ръка да мълчат и по радиото изиска от екипа си подробен доклад за обстановката в хотела. Тя разговаря с временно назначения началник на охраната и с още четирима агенти, разположени на ключови места. Нямало никакви проблеми. Всичко било спокойно. Армстронг обикалял из залата и се здрависвал със симпатизанти. Бодигардовете му били плътно до него. Тя разпореди след края на приема всички агенти да придружат вицепрезидента до товарната рампа, където да го чака кортежът. Да построят истинска човешка стена от служебния изход до вратата на лимузината.

— И по-живо — каза накрая тя. — Съкратете участието!

После четиримата се натъпкаха в малкия единичен асансьор, слязоха в гаража и се качиха в събърбана на Фрьолих. Предишния път по същия този маршрут Ричър бе дремал през цялото време; сега обаче той беше нащрек и наблюдаваше околността, докато Фрьолих си пробиваше път през вечерния трафик към по- бедните градски райони. Навлязоха в квартала на чистачите, подминаха къщата им и продължиха още около километър и половина по тесни полутъмни улици, почти непроходими от паркирани до тротоарите коли, докато стигнаха до указания адрес. Беше тясна, висока двуфамилна къща, заклещена между денонощен магазин за спиртни напитки и дълга редица еднакви къщи, долепени една до друга. Отпред имаше малко дворче, заобиколено с проста телена ограда. Кофите за боклук бяха привързани с вериги към портата. До бордюра беше паркиран грохнал двайсетгодишен кадилак. Жълтите улични лампи едва пробиваха мъглата.

— И какво правим сега? — запита Стайвесънт.

Ричър погледна през прозореца.

— Трябва да поговорим с тия хора. Но без излишен шум. Те и без това са наплашени до смърт. Няма нужда да ги стряскаме излишно. Може да си помислят, че лошите са се върнали. Затова предлагам Нили да влезе първа.

Стайвесънт понечи да възрази, но преди да е казал нещо, Нили скочи от колата и тръгна към портата. Ричър я проследи с поглед как се позабави на тротоара и огледа околните сгради, преди да влезе. Докато крачеше по пътечката към входната врата, тя не спираше да се оглежда. Не се виждаше никой. Кварталът беше пуст. Заради студа. Тя стигна до вратата. Потърси с очи бутона на звънеца. Такъв нямаше. Тя вдигна ръка и почука с кокалчетата си по стъклото.

Мина една минута. После вратата се отвори на една педя, колкото позволяваше веригата. Остър клин от мека, топла светлина се разпиля навън през пролуката. Последва едноминутен разговор. След това вратата се притвори за миг, за да освободи веригата. Светлият клин стана съвсем тънък, преди да се превърне в широк правоъгълник. Нили се извърна назад и махна с ръка. Фрьолих, Стайвесънт и Ричър слязоха от събърбана и тръгнаха по пътеката към вратата. На прага ги очакваше дребен мургав мъж, който им се усмихваше стеснително.

— Това е мистър Галвес — представи го Нили.

Те се здрависаха с него, после Галвес отстъпи крачка назад и с широк жест, като на английски иконом, ги покани да го последват. Беше облечен с прав панталон от костюм и пуловер на едри шарки. Косата му изглеждаше току-що подстригана, а очите му гледаха открито. Те влязоха след него в къщата. Вътре беше доста тясно, но блестеше от чистота. На проста закачалка до вратата в една линия висяха седем детски палтенца. Някои бяха съвсем малки, други малко по-големички. На пода под тях бяха подредени седем ученически ранички. Седем чифта обувки. Тук-там на спретнати купчинки бяха наредени играчки. В кухнята се виждаха три жени. Иззад полите им срамежливо надничаха няколко чифта детски очи. Още детски главички надзъртаха и иззад вратата на дневната. Те ту са показваха, ту се скриваха, като непрекъснато бяха в движение. Ричър се опита да ги преброи, но се отказа. Сякаш отвсякъде го дебнеха ококорени тъмни очички.

Стайвесънт се оглеждаше безпомощно и не можеше да реши откъде да започне. Ричър се промуши покрай него и се запъти към кухнята. Спря се до вратата и надникна вътре. На кухненския плот бяха наредени седем детски кутии за сандвичи с отворени капачета, готови да бъдат заредени със закуски на сутринта. Той се върна в коридора. Провря се покрай Нили и се загледа в палтенцата. Всичките бяха от пъстри синтетични материи, като миниатюрни версии на палтата, които бе оглеждал в магазина в Атлантик Сити. Той свали едно от закачалката. От вътрешната страна под яката имаше пришито бяло парцалче с ръкописен надпис: Х. Галвес. Той го върна на закачалката и едно по едно огледа останалите шест. На всяко палто имаше етикет с име. Общо пет бяха надписани Галвес и две Алварес.

Никой не говореше. Стайвесънт се оглеждаше наоколо. Ричър срещна погледа на мистър Галвес и му направи знак с глава да минат в дневната. Когато престъпиха прага, три деца изхвръкнаха като пищи между краката им.

— Ти пет деца ли имаш? — запита Ричър.

Галвес кимна.

— Аз съм един щастлив човек…

— А на кого са палтата с етикети Алварес!

— На децата на Хулио, братовчеда на жена ми.

— На Хулио и Анита ли?

Галвес кимна, но не каза нищо.

— Искам да ги видя.

— Не са тук.

Ричър извърна поглед встрани.

— А къде са? — попита тихо той.

— Откъде да ги знам? — каза Галвес. — Сигурно са на работа. Работят все нощна смяна. На държавна служба.