Покушението

от страх, като че ли това поредно изпитание вече щеше да го довърши. Стайвесънт го изгледа, после го заобиколи и влезе вътре. След него Фрьолих. После Ричър и Нили. Нили затвори вратата след себе си и застана с гръб към нея като часови — леко разкрачена, с ръце отзад на кръста.

Нендик продължаваше да мълчи. Просто стоеше неподвижно, с омекнали колене, и гледаше тъпо пред себе си. Стайвесънт сложи ръка на рамото му, обърна го кръгом и го побутна към кухнята. Нендик не оказа съпротива. Стайвесънт влезе след него, натисна електрическия ключ и луминесцентните тръби над барплота запримигваха и светнаха една по една.

— Сядай! — каза му той, сякаш говореше на куче.

Нендик пристъпи напред и седна на едно от високите столчета до барплота. Не каза нищо. Само вдигна ръце и обгърна раменете си като човек, който има треска.

— Имената! — нареди Стайвесънт.

Нендик продължаваше да мълчи. Той полагаше видими усилия да не проговори. Погледът му блуждаеше към отсрещната стена. Една от луминесцентните тръби беше дефектна и не можеше да се запали. Само бръмчеше и нарушаваше тишината. Ръцете на Нендик затрепериха; той ги стисна под мишниците, за да ги спре. Започна да се люлее напред-назад на столчето, което проскърцваше под тежестта му.

Ричър се огледа. Кухнята беше приятно обзаведена. На прозореца имаше жълти карирани завески. Таванът също беше боядисан в жълто. Във вазите имаше цветя. Всичките увехнали, В мивката имаше натрупани чинии. Може би от две седмици. По някои се беше образувала плесен.

Ричър се върна в коридора и оттам мина в дневната. Телевизорът беше с огромен екран, но не последен модел. В момента предаваше някаква програма, съставена от документални полицейски видеозаписи на гонитби и всякакви други произшествия. Звукът беше намален почти до минимум. Едва чуто мърморене, но достатъчно, за да подсказва наситения драматизъм на ситуациите. Върху страничната облегалка на креслото срещу телевизора беше закрепен уред за дистанционно управление. На полицата над камината бяха наредени в редица шест снимки в месингови рамки. На всичките се виждаше Нендик заедно с някаква жена. Беше приблизително на неговата възраст, не красива, но достатъчно жива, одухотворена и привлекателна, за да може да мине за хубавичка. Последователността на снимките проследяваше семейната им история, от сватбата през две летни отпуски и няколко други неидентифицирани събития. Нямаше снимки на деца. А и къщата нямаше вид на място, където се отглеждат деца. Всичко беше стилно, съчетано по десен и цвят — дом за възрастни, зрели хора.

Върху дистанционното устройство на облегалката на креслото пишеше Видео, а не ТВ. Ричър се пресегна и натисна клавиша. Звукът от полицейска радиостанция моментално заглъхна и след секунда картината на екрана се смени с любителски запис на сватба. Нендик и жена му се усмихваха на камерата, подмладени с няколко години. Главите им бяха допрени една до друга. Изглеждаха толкова щастливи. Тя цялата в бяло, той — със строг костюм. На някаква ливада. Беше ветровито. Косата й се развяваше, чуваше се свистенето на вятъра. Младоженката имаше приятна усмивка. Големи ясни очи. Тя казваше нещо, което да се увековечи на записа, но от шума на вятъра не се разбираше нищо.

Той натисна стопа и нощната гонитба на полицейски коли продължи. Върна се в кухнята. Нендик продължаваше да трепери и да се поклаща на стола. Ръцете му бяха стиснати под мишниците. Все още не беше продумал дума. Ричър хвърли още един поглед на мръсните чинии в мивката и на увехналите цветя.

— Можем да ти я върнем — каза той.

Нендик не отговори.

— Само ни кажи кои са, и ние ще я открием.

Никакъв отговор.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — продължи Ричър. — Защо само да й удължаваме мъките?

Нендик гледаше съсредоточено към далечния ъгъл на стаята, сякаш там се случваха жизненоважни неща, които за нищо на света не биваше да пропусне.

— Кога я отвлякоха? — попита Ричър. — Преди две седмици ли?

Нендик не отговори. Изобщо не издаваше звук. Нили, която досега стоеше в коридора, влезе и пристъпи към другата половина от кухнята, която беше оформена като втора дневна — с тежка гарнитура и две библиотеки, помежду с нисък шкаф.

— Можем да ти помогнем — каза Ричър. — Но първо трябва да знаем откъде да започнем.

Нендик не отговори. Не каза нищо. Просто седеше на високия стол, поклащаше се напред-назад и обгръщаше тялото си плътно с ръце.

— Ричър — обади се Нили.

Гласът й беше тих, но напрегнат. Той остави Нендик и отиде при нея до шкафа. Тя му подаде нещо. Хартиен плик. Вътре имаше полароидна снимка. На снимката се виждаше жена, седнала на стол. Лицето й беше бяло като вар и изкривено в гримаса. Очите й бяха разширени от ужас. Косата й беше сплъстена. Беше съпругата на Нендик, но състарена със стотина години спрямо снимките на полицата. В ръцете си държеше брой на „Ю Ес Ей Тудей“. Главата на вестника беше вдигната нагоре, под брадичката й. Нили му подаде друг плик. С друга снимка. На същата жена и със същия вестник, но от друга дата.

— Доказателство, че е жива — каза Ричър.

Нили кимна.

— Така е. Но виж това тук. Според теб това какво доказва?

Тя му подаде следващия плик. Кафяв, за деликатни пощенски пратки, подплатен с фолио на малки мехурчета. Вътре имаше нещо меко и бяло. Дамски бикини. Един чифт. Обезцветени. Леко зацапани.

— Страхотно! — каза той.

Тя му подаде четвърти плик. По-малък от предишния. Също подплатен отвътре. В плика се напипваше нещо квадратно. Малка спретната кутийка от гладък картон, като от бижутериен магазин. В нея имаше топка памук. Със засъхнала кафява кръв, защото върху памука лежеше фаланга от човешки пръст. Отрязана точно при ставата с твърд, остър предмет. Може би с градинарски ножици. По размера и извивката може би беше от малкия пръст на лявата й ръка. На нокътя все още имаше следи от лак. Ричър го погледа втренчено няколко секунди. После кимна и върна кутийката на Нили. Върна се и седна точно срещу Нендик от другата страна на барплота. Погледна го право в очите. Реши да рискува.

— Стайвесънт, Фрьолих! Изчакайте отвън в коридора.

Двамата се поколебаха за миг, видимо изненадани. Той обаче им хвърли такъв поглед, че те послушно се изнизаха от стаята.

— Нили! Ела тук.

Тя тихо се приближи и застана до него. Той се наведе напред и се подпря с лакти на барплота. Лицето му беше наравно с главата на Нендик. Заговори с тих глас:

— Няма ги вече — каза той. — Сега сме само ние. А ние двамата не сме от тайните служби. Ти го знаеш, нали? До оня ден изобщо не ни беше виждал. Така че можеш да ни имаш доверие. Ние няма да се издъним както ще се издънят те. Там, откъдето идваме, издънки не се допускат. Освен това при нас играта няма правила. Така че ние можем да ти я върнем. Искаме да разбереш това. Ще спипаме тия мръсници и ще ти върнем жената. Жива и здрава. Със сигурност. Обещавам ти го. Аз ти го обещавам.

Нендик изви глава нагоре и отвори уста. По засъхналите му устни беше полепнала лепкава пяна. После устата се затвори плътно. Челюстите се стиснаха. Една трепереща ръка се вдигна нагоре със събрани палец и показалец, които сякаш стискаха нещо. Той ги прекара по дължината на тънката безкръвна черта, в която се бяха превърнали устните му, като да ги заключи с цип. После спусна ръката си надолу и отново я стисна под мишница. Потрепери. Очите му гледаха изцъклено към стената. В погледа му имаше нещо налудничаво. Някакъв див страх. Тялото му отново започна да се клати. Закашля се, но не отвори уста. Кашляше със стиснати устни, докато храчките в гърлото му го задавиха и почна да се задушава. Устата му оставаше плътно затворена. Тялото му се клатеше и друсаше на високия стол. Ръцете му отчаяно стискаха месото под мишниците. Задавено преглъщаше храчки. Изцъкленият му поглед издаваше ням див ужас. После зениците му се извъртяха нагоре, той подбели очи и тялото му падна от стола.