10
Те се постараха да го свестят още там, на място, но безуспешно. Нендик лежеше на кухненския под в някакво странно вцепенение. Беше блед и мокър от пот. Едва дишаше. Пулсът се напипваше трудно. Реагираше на допир и ярка светлина, но нищо повече. След по-малко от час вече бе настанен в охранявана болнична стая на Военномедицинския център „Уолтър Рийд“ с предварителна диагноза душевно разстройство, довело до кататония.
— Казано по-достъпно, парализирал се е от страх — обясни лекарят. — Диагнозата е напълно резонна, макар че като явление се среща предимно сред необразовани, суеверни общности като населението на Хаити или на отделни области в щата Луизиана. В земите на черната магия, тъй да се каже. Пациентът се облива в студена пот, кръвното налягане рязко спада, жертвата изпада в състояние на почти пълно безсъзнание. Това състояние няма нищо общо с обикновената паника, предизвикана от свръхотделяне на адреналин. В случая става дума за неврогенен процес. Сърдечният ритъм се забавя, големите кръвоносни съдове в коремната кухина се изпълват с кръв, отнемайки от нормалното оросяване на мозъка, и повечето волеви функции изключват.
— Какъв вид заплаха може да доведе човешки индивид до такова състояние?
— Такава, в каквато той искрено вярва — отвърна докторът. — Това е ключът към проблема. Жертвата трябва да бъде напълно убедена, че заплахата е реална. Аз предполагам, че похитителите на жена му са описали доста картинно какво смятат да й причинят, ако той проговори. А пък вашето внезапно появяване е предизвикало криза, защото той се е уплашил, че наистина ще се разприказва. Може би действително е искал да си каже всичко, но същевременно е съзнавал, че не може да си го позволи. Не бих желал да размишлявам каква е била заплахата за жена му.
— Ще се оправи ли? — попита Стайвесънт.
— Зависи от състоянието на сърцето му. Ако е предразположен към сърдечни кризи, положението може да се окаже много сериозно. Натоварването на сърцето е огромно.
— Кога най-рано можем да говорим с него?
— Няма да е скоро. По принцип това зависи от него. Най-напред трябва да дойде в съзнание.
— За нас е много важно. Той разполага с изключително ценна информация.
Докторът поклати глава.
— Може да стане до няколко дни. А може и никога.
Те изчакаха още един безкраен безплоден час, през който нищо повече не се случи. Нендик лежеше, изцъклен и неподвижен, заобиколен от равномерно писукащи електронни апарати. Вдишваше и издишваше, но това беше всичко. Накрая те се отказаха и тръгнаха обратно към сградата на тайните служби през смълчания вашингтонски мрак. Насядаха по местата си в залата без прозорци и се опитаха да насочат вниманието си към следващия сериозен проблем.
— Армстронг трябва да бъде в течение — каза Нили. — Тия типове си направиха демонстрацията. Сега вече не им остава друго, освен да преминат по същество.
Стайвесънт поклати глава.
— Ние никога не ги информираме. Такава е несменяемата практика на службите. От сто и една години насам. И аз нямам намерение тепърва да я променям.
— Тогава трябва да ограничим до минимум публичните му изяви — каза Фрьолих.
— В никакъв случай — отсече Стайвесънт. — Ако го направим, все едно да признаем, че са ни победили. Оттук нататък нещата излизат извън нашия контрол. Отстъпим ли веднъж, ще трябва да отстъпваме при всяка следваща заплаха. А това не бива да се допуска. Длъжни сме да го пазим с всички сили. Затова започваме да правим нови планове, още сега. Срещу какво го пазим? Какво знаем дотук?
— Двама мъже са вече убити — напомни Фрьолих.
— Двама мъже и една жена — добави Ричър. — Какво показва статистиката? Че всеки отвлечен заложник може на практика да се брои за мъртъв. В деветдесет и девет на сто от случаите заложниците биват убити.
— Снимките доказват, че е жива — каза Стайвесънт.
— Била е жива, докато тоя нещастник си е спазвал обещанието — възрази Ричър. — Което е станало преди близо две седмици.
— Той продължава да го спазва. Не е проговорил. Така че аз предлагам да не губим надежда.
Ричър не отговори.
— Знаем ли нещо за нея? — попита Нили.
Стайвесънт поклати глава.
— Никога не съм я виждал на живо. Дори не знам как се казва. Та аз едва познавам самия Нендик. За мен той е просто някакъв техник, когото срещам от време на време по коридорите.
Мълчание.
— ФБР трябва да знаят — каза Нили. — Това, което става, вече не се отнася само до Армстронг. Имаме жертва на отвличане, която може да е мъртва или в голяма опасност. Това несъмнено попада под юрисдикцията на Бюрото. А също и на междущатската служба „Убийства“.
Над стаята отново се спусна мълчание. Стайвесънт въздъхна и огледа внимателно лицата на присъстващите — едно по едно, без да бърза.
— Добре — каза той. — Съгласен съм. Нещата отидоха твърде далеч. Те трябва да знаят. Бог ми е свидетел, че не го желая, но ще им кажа. Нека да ни се смеят, ако искат. Ще им поверя цялото разследване.
Мълчание. Никой не продума повече. Не бе останало нищо за казване. При създалите се обстоятелства това беше единственото правилно решение. Да потвърждават очевидността на казаното щеше да прозвучи като подигравка, а да му изказват съчувствие беше неуместно. От съчувствие се нуждаеше може би семейството на Нендик, както и семействата на двамата убити на име Армстронг. Но не и Стайвесънт.
— Междувременно искам цялото ни внимание да е съсредоточено върху Армстронг — каза той. — Повече от това не можем да направим.
— Утре той пак е в Северна Дакота — каза Фрьолих. — Още събрания на открито и спортни игри. На същото място както преди. Което не е особено добре обезопасено. Тръгваме в десет.
— А в четвъртък?
— В четвъртък е Денят на благодарността. Армстронг ще раздава печена пуйка в приют за бездомни тук, в столицата. Ще е открит отвсякъде.
Дълго време никой не продума. Стайвесънт въздъхна тежко и постави ръце с дланите надолу върху полирания плот.
— И така — каза той, — чакам ви тук в седем сутринта. Сигурен съм, че от Бюрото с голяма радост ще ни изпратят човек за връзка.
После той се оттласна от масата, изправи се на крака и тръгна към кабинета си, за да проведе съдбовните телефонни разговори, които щяха завинаги да сложат черна точка в професионалната му кариера.
— Чувствам се безпомощна — каза Фрьолих. — Бих желала да се намирам в по-активна позиция.
— Не си ли свикнала да играеш в защита? — попита той.
Намираха се в леглото й, в нейната собствена спалня.
Беше по-широко от леглото за гости. Пък и стаята беше по-хубава. И по-тиха, защото се намираше от задната страна на къщата. Таванът изглеждаше гладък, без никакви грапавини. Може би трябваше да го погледне при подходящ ъгъл на светлината, защото в тази стая слънцето грееше привечер, а не сутрин както в неговата. В леглото беше топло. Цялата къща беше топла, като уютен пашкул сред сивата, мразовита вашингтонска нощ.
— Нямам нищо против защитата — каза тя. — Но в ситуация като тази и
— Имате си собствени следователи — каза той. — Като оня тип, дето само гледал филми.
Тя кимна. Той не видя това, но усети, че главата й се размърда върху рамото му.
