върнем.
— Но така ще
— Колкото по-близо, толкова по-добре. Ъгълът на стрелба става прекалено стръмен. Помещението с камбаните има дървени капаци с летви, наклонени под постоянен ъгъл спрямо хоризонта. По този начин в основите на камбанарията се образува сляпо петно с радиус около дванайсет метра. Там ще е в безопасност.
Фрьолих вдигна ръка до устата си и каза нещо на командира на охраната.
След секунда агентите около Армстронг завиха надясно и го поведоха в широк полукръг обратно на часовника. Новият сенатор забърза след тях. Тълпата се люшна и също ги последва.
— Сега ми намери човека, който държи ключовете от църквата — каза Ричър.
Фрьолих се обади по радиостанцията на шефа на градската полиция. Изслуша отговора му и каза:
— Клисарят ще бъде тук след пет минути.
Те излязоха от лимузината и поеха по чакълената алея към портата на църковния двор. Денят беше мразовит. Главата на Армстронг се виждаше сред морето от хора. Слънцето блестеше през косата му. Той се намираше на осем-десет метра от основата на камбанарията, извън обсега на евентуалния убиец. Новият сенатор беше неотлъчно до него. Шестима агенти образуваха плътен кордон около тях. Тълпата се опитваше да не изостава, променяше непрестанно формата си, издуваше се или се източваше като някакъв жив организъм от тъмни палта, дамски шапки, шалове, слънчеви очила. Тревата под краката им беше кафява, попарена от сланите.
Внезапно Фрьолих замръзна на място. Закри ухото си с една ръка. Вдигна другата с микрофона към устата си.
— Не се отдалечавайте от църквата — нареди тя.
После свали ръце надолу и разкопча палтото си. Разхлаби кобура с пистолета.
— Току-що ми се обадиха от щатската полиция, която извършва отцепването. Забелязали някакъв тип, който се движел пеша.
— Къде? — попита Ричър.
— Наоколо, в квартала.
— Описание?
— Няма.
— Колко полицаи са разставени наоколо?
— Над четирийсет, по целия периметър.
— Да се обърнат всички с лице навън. С гръб към тълпата. Да наблюдават близката околност.
Фрьолих се обади на началника им по радиостанцията и даде съответните нареждания. Погледът й опипваше внимателно терена.
— Оставям ви засега — каза тя.
Ричър се обърна към Нили.
— Огледай улиците — каза той. — Всички възможни пробиви, които бяхме набелязали предишния път.
Нили кимна и с бързи крачки тръгна към портала.
— В отцепването има пробиви? — запита Фрьолих.
— Като решето.
Фрьолих вдигна ръка към устата си.
— Веднага плътно до стената на църквата! — изкомандва тя. — Покритие от три страни. Шофьорите на колите, готови. Изпълнявай!
Тя изслуша отговора и кимна. Армстронг се приближаваше към камбанарията от срещуположната страна, в момента беше извън полезрението им, на около трийсетина метра от тях.
— Ти върви — каза Ричър. — Аз ще огледам църквата отвътре.
Фрьолих отново вдигна ръка.
— Задръжте го там. Веднага идвам.
Без повече приказки тя се насочи към поляната. Ричър остана сам до църковната порта. Той прекрачи в дворчето и се насочи към сградата. Зачака до масивната дъбова врата. Беше огромна, тежка, резбована, може би десет сантиметра на дебелина. С черни металически панти, обкована с дебели гвоздеи с грамадни глави, също боядисани в черно. Точно над вратата, на двайсет метра отвесно във въздуха, се издигаше камбанарията. На върха й имаше ветропоказател на метален прът и знаме. Ветропоказателят не помръдваше. Знамето висеше безжизнено. Въздухът беше абсолютно неподвижен. Студен и плътен, без полъх на ветрец. Идеален въздух, който се обвива мазно около летящия куршум и го носи като гальовна човешка длан по целия му път към целта.
След минута по чакъла се чу шум от стъпки и пред Ричър застана дребно човече с черно расо, което му стигаше до петите. Върху столата си беше наметнал кашмирено палто, а на главата си имаше кожена ушанка, завързана под брадата. Златни очила с дебели стъкла довършваха портрета. В ръката си клисарят стискаше огромна телена халка с един-единствен гигантски железен ключ. Беше толкова грамаден, че приличаше на реквизит от стара кинокомедия за средновековни тъмници. Той подаде ключа и Ричър го пое.
— Това е оригиналният ключ. От хиляда осемстотин и седемдесета.
— Не се бойте, ще ви го върна — каза Ричър. — А сега ме изчакайте на поляната.
— Мога да ви чакам и тук…
— По-добре на поляната — повтори Ричър.
Клисарят имаше широко отворени очи, които изглеждаха още по-големи през дебелите стъкла. Той се обърна и се затътри по алеята, от която беше дошъл. Ричър остана до вратата с огромния стар ключ в ръка. Пристъпи и вкара ключа в ключалката. Завъртя го. Нищо не се случи. Ключът не се помръдна. Той натисна с всичка сила. Пак нищо. Ключът беше като заварен за ключалката. Той опита бравата. Вратата се отвори. Изобщо не беше заключена.
Тежката дъбова врата се открехна на около една педя с жално скърцане на ръждясалите панти, което му се бе сторило много по-гръмко в пет часа онази сутрин. Сега глъчката на неколкостотин души до голяма степен го заглушаваше.
Ричър натисна вратата и я отвори докрай. Поспря се за миг и тихо пристъпи в полутъмното помещение. Сградата беше с проста дървена конструкция и сводест покрив. Стените отвътре бяха боядисани в слонова кост, но боята беше избеляла и напукана. Пейките за богомолци бяха протрити и излъскани от седене. Прозорците бяха с цветни витражи.
В края на кораба се намираше олтарът с издигнат амвон за проповедника. Отвъд амвона няколко врати водеха към служебните помещения в дъното на църквата. Като че ли им викаха ризници. Ричър не беше сигурен; не познаваше добре терминологията.
Той затвори плътно вратата и я заключи отвътре. Скри ключа в една дървена ракла, пълна с молитвеници. Пристъпи безшумно няколко крачки по централната пътека, спря се и се заслуша. Не се чуваше никакъв звук. Във въздуха се носеше застояла миризма на зима, старо дърво, прашни завеси и восък от свещи. Той продължи напред и провери една по една малките стаички зад олтара. Бяха три. Съвсем тесни, с дъсчен под. И празни, ако не се смятат купчините книги и църковни одежди, разхвърляни по пода.
Крадешком се върна до изхода. През вътрешната врата влезе в основата на камбанарията. Празно квадратно помещение с три въжета за камбаните, които висяха в средата. Към краищата на въжетата имаше пришити еднометрови избелели ръкави с бродерии, за да не се нараняват ръцете на клисаря от грубия коноп. По стените на помещението, спираловидно нагоре в мрака, се виеше дървено стълбище. Той се заслуша. Нищо. Заизкачва се безшумно нагоре. След три завоя стигна до тясна платформа покрай една от стените, от която право нагоре се изкачваше проста дървена стълба, закрепена с метални болтове за вътрешната страна на стената. Стълбата извеждаше до дървен капак в тавана, на около шест метра над главата му. Таванът беше от плътни дъски с три кръгли двайсет и пет сантиметрови дупки за въжетата. Ако горе имаше някой, той можеше да подслушва и наблюдава през тях какво става под него. Ричър знаеше това от опит. Само преди няколко дни той се бе крил в помещението с камбаните, докато кучетата душеха и нервно пристъпваха отдолу.
