Изобщо не се поинтересуваха от причините за внезапното прекъсване на визитата.
Самолетът кацна в базата „Андрюс“ точно в шест и трийсет местно време. Вашингтон ги посрещна утихнал. Дългият уикенд за Деня на благодарността бе започнал същия следобед.
Кортежът се понесе по Бранч Авеню право към центъра, откъдето се насочи към Джорджтаун. Армстронг бе преведен през белия ръкав и най-после се прибра вкъщи. Колите обърнаха и поеха към гаража. Стайвесънт го нямаше в кабинета му. Ричър и Нили придружиха Фрьолих до бюрото й, където тя прегледа резултатите от търсенето в базата данни на Националния информационен център, което бе задала още сутринта. В горната част на екрана имаше гордо съобщение, че търсенето било приключило за пет часа и двайсет и три минути и били намерени 243 791 файла, отговарящи на зададените параметри. Машината бе регистрирала безпристрастно всички случаи, в които се споменаваха две или повече от понятията писмо, документ, отпечатък от палец и подпис. Средно по трийсет файла на ден за всеки от изтеклите 7305 дни на последните двайсет години.
Фрьолих прегледа по хронология първите двайсетина файла и после започна да вади наслуки по един- два на произволни интервали от време. Не откри нищо, което да й се стори дори далечно свързано с темата.
— Трябва да зададем много по-стриктни параметри — каза Нили.
Тя приклекна до Фрьолих и придърпа клавиатурата към себе си. Извика на екрана прозорчето на търсачката и написа:
— Беше Стайвесънт — каза тя. — Предварителният доклад на ФБР за пушката се е получил. Вика ни в заседателната зала.
— Днес за малко не загубихме играта — каза Стайвесънт.
Той беше седнал на тясната страна на масата, а пред него бяха наредени няколко гъсто напечатани листове, които се бяха получили по факса. Шрифтът беше леко размазан от електронната връзка. От мястото, където седеше, Ричър виждаше наопаки логото. Горе вляво на всяка бланка имаше малък герб, а отдясно надпис:
— Първият фактор е отключената врата — каза Стайвесънт. — По оценка на ФБР ключалката е отворена с шперц рано тази сутрин. Те казват, че и едно дете би могло да го стори с кука за плетене. Трябваше поне временно да поставим наша секретна ключалка.
— Нямаше как — отвърна Фрьолих. — Сградата е исторически паметник. Нямаме право да я пипаме.
— Тогава трябваше да променим мястото на събитието.
— Още първия път търсих алтернативни места. Това беше най-доброто възможно. Всички останали бяха далеч по-лоши.
— Трябвало е да поставите агент на покрива — обади се Нили.
— Засега не му се полага бюджет за повече жива сила отвърна Стайвесънт. — Когато встъпи в длъжност, тогава.
— Ако изобщо доживее встъпването в длъжност — подхвърли Нили.
— А каква е пушката? — попита Ричър в настъпилата тишина.
Стайвесънт подреди хартиите на плътен куп пред себе си.
— Я да видим дали ще познаеш.
— Такава, дето изобщо не им е трябвала — каза Ричър. — Дето не са имали никакво намерение да използват. Според моя опит, след като е намерена толкова лесно, значи целта е била да бъде намерена.
Стайвесънт кимна.
— Това нещо едва ли може да се нарече пушка — каза той. — Двайсет и втори калибър, стара, ръждясала, с нея и плъх не можеш да убиеш. Имала вид, сякаш не е ползвана поне едно поколение. Не е била заредена и наоколо не са открити муниции.
— Отличителни белези?
— Няма.
— Отпечатъци?
— Никакви.
Ричър кимна разбиращо.
— Явно е за отвличане на вниманието — каза той.
— Истинската диря е отключената врата на църквата — каза Стайвесънт. — Ти какво направи, като влезе?
— Заключих я след себе си.
— Защо?
— За да не ми попречи някой на огледа.
— Ами ако ти трябваше да застреляш Армстронг?
— Тогава щях да я оставя отключена.
— Защо?
— За да мога да избягам бързо след това.
Стайвесънт кимна отново.
— Отключената врата показва, че очевидно са имали намерение да стрелят. Както аз виждам нещата, те са чакали вътре с някоя ХП5 или „Вайме“ Мк2. Може би и с двете. Предполагали са, че оная ръждива старина до оградата ще бъде открита веднага, ще се скупчат полицаи, а в същото време ние ще повлечем Армстронг към кортежа, при което той ще им кацне на мушката.
— Горе-долу така ще да е било — каза Ричър. — Само че аз не видях вътре да има някой.
— В църква като тази има колкото щеш скришни места каза Стайвесънт. — Ти провери ли в криптата?
— Не.
— А в галерията?
— Не.
— Места за криене колкото щеш — повтори Стайвесънт.
— Смътно усетих нечие присъствие.
— Сигурно — каза Стайвесънт. — Те са били вътре. Две мнения няма.
Мълчание.
— Да са били забелязани външни лица? — попита Фрьолих.
Стайвесънт поклати глава.
— Било е истински хаос. Тълпата се е разпръснала, полицаите са препускали като бесни наоколо. Докато успеят да въведат ред, поне двайсет души са се изнизали. В което няма нищо нередно. На открито си, някой размахва пушка, ти си плюеш на петите и бягаш. Кой може да ти каже нещо?
— А непознатият пешеходец, когото бяха забелязали в квартала?
— Някакъв мъж с палто — отвърна Стайвесънт. — От щатската полиция не можаха да ми кажат нищо повече. Може да е бил мирен гражданин, излязъл на разходка. Едва ли е нещо друго. По това време нашите типове вече са били в църквата.
— Все нещо е предизвикало подозрението на полицая — каза Нили.
Стайвесънт вдигна рамене.
— Знаете как стават тия работи. Представете си само как ли се чувства един полицай от Северна Дакота в присъствието на тайните служби! И да реагира, и да не реагира, все ще е виновен. Някой му се струва подозрителен и той се обажда по радиото, нищо, че после не може да обясни точно какво му е било подозрително. Нима можем да му се сърдим? По-добре да сбърка от престараване, отколкото от недоглеждане. Не искам следващия път нарочно да си затварят очите.
— Значи засега нямаме нищо — каза Фрьолих.
