В подножието на стълбата той спря и отново се ослуша. Като се стараеше да не издава звук, извади керамичния нож от джоба на якето си, после свали якето и сакото на костюма и ги пусна безшумно на платформата. Първото стъпало изскърца силно под крака му и той веднага пренесе тежестта си върху следващото. То също изскърца.
Ричър спря. Пусна едната си ръка и погледна дланта си.
Ричър се закова на място.
Със свободната си ръка той повдигна капака на два пръста от пода и после го пусна да се затвори от тежестта си. Пак опипа дъските. Никакво движение. Никакво помръдване, никакви вибрации. Изчака трийсет секунди. Отново нищо. Тогава се пресегна, отметна капака рязко нагоре и с един скок се намери в помещението с камбаните.
Те си висяха безмълвно на местата. Три на брой, всяка с отделно въже, преметнато през голямо дървено колело на оста й. Бяха сравнително малки, черни, излети от чугун. Нямаха нищо общо с величествените бронзови шедьоври, които красяха катедралите на стара Европа. Най-обикновени, неугледни селски камбани, в тон с най-обикновената история на тази глуха провинция. През процепите на капаците струеше слънчева светлина и хвърляше бели напречни ивици върху метала. Ако не се смятаха камбаните, помещението беше съвсем празно. Всичко изглеждаше, както го бе оставил преди пет дни.
Гладката повърхност на праха по пода беше нарушена. Имаше необясними следи. От обувки, колене и лакти. Които определено не бяха неговите отпреди пет дни. Нямаше никакво съмнение. И освен това във въздуха, на границата между сетивата и подсъзнанието, се долавяше лека миризма. На смес от човешка пот и нервно очакване, от оръжейна смазка, полирана стомана и нови месингови гилзи. Той се извърна встрани и миризмата вече я нямаше, сякаш не е била. Застана замислен до металните камбани, дори ги докосна с върховете на пръстите си, като да ги молеше да споделят с него своята тайна.
През капаците нахлуваха шумове и ивици слънчева светлина. Той чуваше гласовете на хората, скупчени в основата на камбанарията, на двайсет метра под него. Пристъпи към прозореца и надникна през процепите. Капаците бяха от плоски дървени летви, наклонени под около трийсет градуса надолу. През тях се виждаха само задните редици на тълпата. В огромната си част тя беше извън ъгъла му на зрение. Виждаха се и полицаите, които охраняваха периметъра около поляната — на трийсетина метра един от друг, с гръб към него и с лице към оградата. Виждаше се и сградата на училището, а също и колите от кортежа, които търпеливо чакаха със запалени двигатели на паркинга до портала. От ауспусите им се стелеше бяла пара. Виждаха се и околните къщи. Виждаха се много неща. Мястото беше добро за стрелба. Ъгълът беше малко ограничен, но пък на стрелеца му трябва само един миг.
Той погледна нагоре. Над главата му имаше още един капак, към който водеше друга стълба. Покрай стълбата минаваха дебелите медни кабели на гръмоотвода. Бяха зеленясали от годините и влагата. При предишното си идване той не бе обърнал внимание на тази стълба. Мисълта да прекара осем часа на открито в студа му се бе сторила прекалена. Явно стълбата и капакът се използваха за излизане на покрива при смяна на знамето. Ветропоказателят и гръмоотводът като нищо си бяха горе от годината на построяване –1870, — но знамето със сигурност не беше. Най-малкото, защото оттогава към Съюза се бяха прибавили доста нови звезди.
Той отново захапа ножа със зъби и се закатери по стълбата. Беше висока три метра и половина. Дървото скърцаше и се огъваше под тежестта му. Той стигна до половината и спря. Ръцете му бяха върху страничните греди. Лицето му беше на нивото на най-горните стъпала. Те бяха много стари и покрити с прах. Освен на отделни места, където прахът беше идеално избърсан. Има два начина за изкачване по стълба. Или се държиш за страничните греди, или се хващаш отгоре за всяко стъпало. При втория начин на всяко второ стъпало би трябвало да остава следа от лявата, а на останалите — от дясната ти ръка. Той изви шия и погледна надолу, към стъпалата, които вече бе изкачил. После нагоре — към тези, които му оставаха. По всички се забелязваха точно такива следи — някой се бе хващал отгоре ту с лявата, ту с дясната ръка.
Той застина неподвижен на стълбата. През щорите до него достигаше възбуденото дърдорене на тълпата. Вече беше над нивото на камбаните. Леярят беше изписал инициалите си с неравни букви от разтопен калай върху горните им части, където тялото на камбаната изтънява. Някой си А. Х. Б.
Той се протегна нагоре. Допря върховете на пръстите си до тавана. Но този път таванът над главата му беше от яки дъбови греди, най-вероятно облицовани с олово отвън. Масивни като камък. Някой горе можеше да скача и да танцува върху тях, и пак нямаше да се усети. Той изкачи още две стъпала. Вече не можеше да стои изправен, затова се приведе напред, приклекна и изкачи последното стъпало. Сега капакът лежеше върху плещите му. Можеше да се предполага, че ще е много тежък. Като нищо беше дебел колкото покрива, вероятно също отвън с оловна облицовка, издадена встрани като на капандура, за да не пропуска дъжд. Той се обърна и потърси с поглед пантите. Бяха железни. Леко ръждясали. Сигурно заяждаха.
Без да изпуска от зъбите си ножа, който вече беше влажен от дъха му, той си пое дълбоко въздух и с мощен тласък на раменете и бедрата си отхвърли капака нагоре. Капакът падна с трясък, а Ричър с един скок се намери на покрива, под ослепителната слънчева светлина. Грабна ножа от зъбите си и се претърколи, охлузвайки лице в грубата повърхност. Покривът наистина беше облицован отвън с оловни плочи, потъмнели и поочукани след сто и трийсет зими на природните стихии. Той изправи тялото си нагоре и се извъртя в пълен кръг на колене.
Нямаше никой.
Покривът беше оформен като плитка тераса, открита отгоре, с плътен парапет, висок около деветдесет сантиметра.
Подът беше издигнат в средата като основа за ветропоказателя, гръмоотвода и пилона на знамето. Отблизо и трите пръта изглеждаха огромни. Оловната изолация бе поставяна на дебели листове, оформени на място и запоени с калай по шевовете. В четирите ъгъла имаше улуци за дъждовната вода.
Ричър запълзя на четири крака по ръба. Не искаше да се изправя. Боеше се, че някой от агентите долу може да го забележи и преди да е разбрал какво става, да му тегли куршума. Подаде леко глава над парапета. Потрепери от студа. Армстронг беше в подножието на кулата, на около двайсет метра под мястото, където се намираше той. Новият сенатор стоеше неотлъчно до него. Шестимата агенти бяха сключили идеален кръг около тях. Изведнъж с периферното си зрение забеляза раздвижване в далечината. Неколцина полицаи тичаха през поляната към някаква точка близо до отдалечения ъгъл на заграденото пространство. Гледаха нещо на земята, после един по един се извъртаха и говореха в портативните си предаватели. Той отново погледна надолу и забеляза Фрьолих, която си пробиваше със сила път през тълпата. Показалецът й беше долепен за слушалката в ухото. Тя вече тичаше право към полицаите.
Той пропълзя обратно и през отворения капак на покрива се промуши в помещението с камбаните. Затръшна капака зад себе си и слезе по стълбата. После през следващия капак и по следващата стълба. Вдигна якето и сакото си и тичешком се спусна по витото стълбище. Мина покрай въжетата на камбаните и през вътрешната врата премина от камбанарията в основното помещение на църквата.
Тежката дъбова врата зееше широко отворена.
Капакът на раклата с молитвеници също.
Ключът беше в бравата на вратата, от вътрешната страна.
Ричър пристъпи към вратата и се спря на един метър от нея. Заслуша се. Изчака малко. После тичешком
