Покушението

изхвръкна навън, спря се на около два метра от вратата и рязко се обърна. Никой не го чакаше в засада. Наоколо не се виждаше жива душа. Пространството от тази страна на църквата беше съвсем пусто. До него достигаха шумовете от поляната. Той си облече якето и се запъти натам. Видя някакъв мъж, който тичаше към него по чакълената алея — забързан, устремен към някаква цел. Беше с дълга кафява дреха от плътна материя, нещо средно между палто и шлифер. Пешовете му се вееха зад него. Отдолу беше по туидено сако и вълнен панталон. С тежки обувки на краката. Ръката му беше вдигната като за поздрав. В нея блестеше златна полицейска значка. Може би беше сам началникът на полицията на Бисмарк.

— Обезопасена ли е кулата? — изкрещя той, като наближи на шест-седем метра.

— Празна е — извика в отговор Ричър. — Какво става?

Полицаят спря като закован на място, превит на две, с ръце върху коленете. Останал беше без дъх.

— И аз не знам още — отвърна той. — Голяма бъркотия.

После погледна през рамото на Ричър и видя отворената врата на църквата.

— По дяволите, защо не заключи? — извика той. — Не можеш да оставяш вратата отворена!

Докато полицаят тичаше към църквата, Ричър хукна в обратна посока. На алеята в църковния двор едва не се сблъска с Нили, която идваше тичешком откъм поляната.

— Какво има? — изкрещя той.

— Случи се най-сетне! — отвърна тя.

Двамата се втурнаха заедно към поляната. Когато минаха портата, видяха Фрьолих, която се движеше бързо по посока към колите. Те се насочиха към нея и я пресрещнаха.

— В основата на оградата са намерили пушка — извика тя.

— Някой е влизал в църквата — отвърна Ричър. Той едва си поемаше дъх. — Бил е в камбанарията! Може би е стигнал до покрива. Вероятно е още наблизо.

Фрьолих го погледна в очите; няколко мига тя остана напълно неподвижна. После вдигна ръка към устата си и заговори припряно в микрофона:

— Всички готови за евакуация! — нареди тя. — На три!

Гласът й беше напълно спокоен.

— Всички по колите! На три главната кола и канонерката при обекта!

Тя млъкна, колкото да си поеме дъх.

— Готови! Едно, две, три, евакуация! Изпълнявай евакуация!

При тази команда почти едновременно се случиха две неща. Най-напред откъм кортежа се чу рев на двигатели и всички коли сякаш оживяха. Първата патрулна кола подскочи напред, втората с рязък писък на гуми се обърна назад и прегради пътя, а предните две лимузини направиха остър завой и през чакъла се понесоха право към поляната. Успоредно с това личните бодигардове на Армстронг се хвърлиха върху него, като го събориха на земята и буквално го затрупаха с телата си. Един от агентите го хвана за главата, другите двама за лактите, агентите от резервния екип вдигнаха краката му, като едновременно с това прикриваха главата с месестите си едри ръце. В това състояние те го повлякоха като пакет през тълпата. Отстрани сцената приличаше на атака в американския футбол — безупречно съчетание на мощ, скорост и координация. Тълпата се разпръсна готически, за да отвори път на автомобилите, които с подскоци се носеха през поляната, и агентите, които тичаха от другата страна да ги пресрещнат. Колите заковаха на място, личните бодигардове на Армстронг го натъпкаха в първата лимузина, а самите те се качиха във втората.

Двете лимузини потеглиха с яростно боксуване на гумите; като се занасяха по тревата и пръскаха кал, те извиха остро назад и последваха водещата патрулна кола, която с включени сигнални светлини и пронизителен вой на сирената вече пълзеше по асфалтовата алея. Трите автомобила рязко ускориха и профучаха през портала, докато третата лимузина летеше към Фрьолих.

— Можем да ги хванем тия гадове! — каза й Ричър. — Сега е моментът. Те са още наоколо!

Тя не отговори. Само сграбчи Ричър и Нили за ръцете и ги повлече към чакащата лимузина. Двигателят изрева и тежкото возило последва останалата част от кортежа. Втората патрулна кола завършваше процесията. Двайсет секунди след първоначалната команда за евакуация кортежът вече се отдалечаваше от опасната зона със сто и двайсет километра в час, с надути сирени, запалени фарове и всички останали възможни светлини.

Фрьолих седеше неподвижно, потънала в меката седалка.

— Е? — каза тя. — Какво ви разправям аз? Не сме достатъчно активни. Случи се нещо, и ние просто се ометохме.

11

Въпреки студа Фрьолих спря Армстронг пред стълбата към самолета и го заговори. Разговорът продължи съвсем кратко. Тя го уведоми за откритата пушка и го увери, че това е напълно достатъчна причина за последвалата евакуация. Той не възрази. Не се опита да задава неудобни въпроси и да изкопчва повече информация. Явно нямаше никаква представа за останалите обстоятелства. Нито пък изглеждаше и най- малко разтревожен за собствената си безопасност. Повече го притесняваха възможните политически последици за имиджа на неговия приемник, новия сенатор. Като опитен политик той прехвърли в съзнанието си всички плюсове и минуси на станалото и предпазливо се усмихна. Нямаше да му навреди. Успокоен, той изтича по няколкото стъпала до отопления салон на самолета, готов да поднови разговора си с очакващите го журналисти.

Този път Ричър прояви по-бързи рефлекси при избора на място за сядане. Той се настани на предния ред седалки с лице към движението и запази място за Фрьолих до себе си; Нили вече седеше на същия ред, от другата страна на пътеката. Докато самолетът рулираше към пистата за излитане, Фрьолих обиколи един по един агентите от екипа си, като им благодари лично за блестящо изпълнената акция. Тя се спираше при всеки един, накланяше глава, изслушваше отговора му, кимаше одобрително и после двамата чукваха леко юмруците си — като баскетболисти, които се поздравяват след успешно проведена атака.

Ричър не я изпускаше от поглед. Добър лидер, помисли си той. След като привърши, тя се върна на мястото си при него и затегна колана. Приглади косата си с ръце и притисна с пръсти слепоочията си, сякаш се опитваше по този начин да освободи съзнанието си от неприятните спомени и да се концентрира върху предстоящите задачи.

— Ние не трябваше да си тръгваме — каза Ричър.

— Там и без това гъмжи от полицаи — отвърна Фрьолих. — Скоро ще дойдат и екипи на ФБР. Това е тяхна работа. Нашата е да охраняваме Армстронг. Иначе и аз мисля като теб.

— Какво представляваше тая пушка? Ти видя ли я?

Тя поклати глава.

— Ще получим подробен доклад. Била в чувал. Найлонов сак или нещо подобно.

— Скрита в тревата, така ли?

Тя кимна.

— В основата на оградата, където тревата е по-висока.

— Откога е заключена църквата?

— Още от неделя вечер. Преди повече от шейсет часа.

— Явно ония типове са отключили с шперц. Бравата е стара, доста примитивна. Ключалката е толкова голяма, че можеш да си пъхнеш ръката вътре.

— Сигурен ли си, че не си ги видял?

Той поклати глава.

— Аз тях не, но те са ме видели. Били са в църквата, когато влязох. Забелязали са къде скрих ключа. После са отключили и са избягали.

— Ти най-вероятно спаси живота на Армстронг. А също и кожата ми. Само дето не разбирам техния замисъл. Казваш, че са били в църквата, а пушката им е била скрита на сто метра от тях?

— Чакай да узнаем каква е била пушката. Може би тогава ще разберем какво става.

Още щом стигна края на пистата, самолетът зави и мигновено се ускори. След няколко секунди вече се изкачваше устремно към небето. Няколко минути по-късно пронизителният писък на двигателите леко заглъхна и журналистите подновиха въпросите си за външната политика на новия президентски екип.