За Ричър не остана избор. Единственото свободно място беше на реда на Фрьолих, но от другата страна през пътеката, което означаваше непосредствено до Армстронг.
Той натъпка якето си в багажника над седалката и тихо си седна на мястото. Армстронг се извърна дружелюбно и му кимна, сякаш бяха стари приятели. Репортерите го оглеждаха от глава до пети. Той усещаше погледите им по тялото си. Гледаха най-вече костюма. Сякаш ги чуваше да си казват:
Шумът на двигателите се усили и стана още по-пронизителен; машината се насочи към пистата за излитане. Още преди да започне да се издига, всички по седалките, с изключение на четворката около Армстронг, вече спяха дълбоко. Те просто бяха изключили мозъците си, както правят тренираните професионалисти в промеждутъка между два периода на максимално умствено натоварване. Фрьолих отдавна беше свикнала да спи в самолети. Личеше си. Главата й беше наведена настрани, а ръцете й бяха сключени в скута. Изглеждаше добре. Тримата агенти около нея се бяха пльоснали в не дотам грациозни пози на седалките и също спяха. Бяха все едри момчета. С дебели вратове, широки рамене, едри китки. Единият беше протегнал крака си на пътеката. Обувката му сигурно беше 47-и номер. Ричър си каза, че вероятно и Нили спи на седалката зад него. Тя можеше да заспи във всякакво положение. Той си спомняше, че веднъж я бе наблюдавал как спи на едно дърво, по време на неколкодневна операция по проследяване на заподозрян в някаква вила. Напипа копчето отстрани, отпусна леко облегалката си назад и се приготви и той да дремне. Точно в този момент двамата репортери заговориха един през друг. И при това не се интересуваха толкова от Армстронг. А от него.
— Не може ли все пак да получим името на господина, сър? За попълване на картината…
Армстронг поклати глава.
— Боя се, че самоличността му трябва да остане в тайна на настоящия етап.
— Допускаме все пак, че става въпрос за експерт от сферата на националната сигурност.
Армстронг се ухили. Едва ли не им намигна.
— Не мога да ви спра да си допускате каквото си щете.
Репортерите си записаха нещо в бележниците. После насочиха разговора към международните отношения с подчертан акцент върху военните разходи и разпределението на ресурсите за отбрана. Ричър престана да им обръща внимание и се опита да заспи. После пак се разсъни, когато чу да се повтаря въпрос и усети нечий поглед, фиксиран върху себе си. Отвори очи. Единият репортер наистина го гледаше.
— Но вие все пак
Армстронг се извърна и побутна Ричър с лакът.
— Ти не искаш ли да вземеш отношение?
Ричър се прозина.
— Аха! — каза той. — Аз
Двамата репортери едновременно си записаха нещо, докато Армстронг мъдро кимаше. Ричър си свали облегалката още малко назад и след миг вече спеше дълбоко.
Когато се събуди, самолетът се спускаше по въздушния коридор към Бисмарк. Всички наоколо бяха будни. Фрьолих тихо говореше на агентите си, явно им даваше последни инструкции. Нили също слушаше внимателно, заедно с тримата мъже на нейната редица. Ричър погледна през прозореца до Армстронг и видя ярко синьо безоблачно небе. Земята на три хиляди метра под тях беше кафеникава и спеше зимен сън. Отгоре се виждаше река Мисури, която си проправяше път от север на юг през безкрайна дантела от сини езера, които проблясваха на слънцето. Под прав ъгъл спрямо реката се виждаше и тясната ивица на магистрала 94, която пресичаше цялата територия на Щатите от Атлантическия до Тихия океан. Двете се пресичаха при тъмното размазано петно, което беше град Бисмарк.
— Местната полиция ще отговаря за отцепването — казваше в този момент Фрьолих. — Четирийсет полицаи, може би и повече, вече са заели позиции. Освен това има и няколко коли на щатската полиция. Нашата задача е да не се отделяме един от друг. Влизаме и почти веднага излизаме. Пристигаме след началото на събитието, а си тръгваме много преди края.
— По малко, че да им се услади — обади се Армстронг, без да се обръща към някого конкретно.
— В шоубизнеса върши работа — каза единият от репортерите.
Самолетът се наклони на една страна, направи стръмен завой и навлезе в плавна глисада. Облегалките се заизправяха нагоре, а коланите се затягаха докрай. Репортерите си прибраха бележниците. Те щяха да чакат в самолета. И двамата бяха специалисти по международните отношения и ни най-малко не се вълнуваха от разни провинциални сбирки на открито. Фрьолих хвърли на Ричър бърз поглед през пътеката и му се усмихна. Но в очите й се четеше тревога.
Самолетът допря меко пистата и продължи по нея до една отбивка, където ги очакваше кортеж от пет коли. Отпред и отзад имаше по една патрулна кола на щатската полиция, а в средата — три абсолютно еднакви черни линкълна.
Няколко техници от наземните служби чакаха до подвижната стълба. Армстронг щеше да пътува с личната си охрана в средната кола. Резервната охрана се настани в задната, а Фрьолих с Ричър и Нили — в предната. Температурата на въздуха беше под нулата, но слънцето грееше ослепително.
— Вие двамата сте на свободен режим — каза Фрьолих. — Сами си намерете какво да вършите.
По шосетата нямаше движение. Сякаш цялата околност беше опустяла. След кратко пътуване по гладкото бетонно шосе Ричър забеляза в далечината познатата камбанария и кварталчето от ниски къщи наоколо. От двете страни на шосето плътно една зад друга бяха паркирани коли чак до временната полицейска бариера на стотина метра от портала на общинския парк. Кортежът премина покрай бариерата и се насочи към паркинга. Оградата на парка, в средата на който се намираше църковният двор, беше украсена с драперии в цветовете на националния флаг. Вътре вече се беше събрало значително множество, може би около триста души. Над всичко това се извисяваше камбанарията на църквата — солидна, квадратна, ослепително бяла на зимното слънце.
— Надявам се, че поне този път са я претърсили като хората — каза Фрьолих.
Петте коли навлязоха в чакъления участък, завиха и спряха. Първи излязоха тримата агенти от резервния екип. Те се разгънаха във ветрило пред колата на Армстронг, като внимателно оглеждаха лицата в тълпата, докато местният полицейски началник рапортува на Фрьолих по радиостанцията, че периметърът е обезопасен. Тя прие рапорта и веднага го предаде на командира на резервния екип. Той потвърди и незабавно пристъпи към колата на Армстронг, отвори вратата и церемониално се дръпна встрани. Ричър беше впечатлен. Всичко беше като някакъв балет, продължил точно пет секунди, без видимо бързане и нервна припряност, но за това време бе установена двустранна радиовръзка между всички участници и беше получено визуално потвърждение за обезопасеност на терена. Наистина екипът на Фрьолих работеше като добре смазан механизъм.
Армстронг слезе от лимузината си на студа. Още със своето появяване вече перфектно бе докарал на лицето си стеснителната усмивка на скромния човек, залят от вниманието на своите съграждани. С протегната напред десница се запъти да се здрависа със своя приемник, който го очакваше начело на кордона от посрещани.
Беше гологлав. Личните му бодигардове сключиха такъв плътен обръч около него, че почти го блъскаха с телата си. Резервният екип също зае позиции, като двамата най-високи агенти гледаха постоянно да са между него и камбанарията. Лицата им бяха напълно безизразни. Палтата им бяха разкопчани, а очите им шареха непрекъснато във всички посоки.
— Тая проклета камбанария е като същинско картечно гнездо — просъска Фрьолих.
— Трябва да направим още един оглед отвътре — каза Ричър. — Лично ние двамата, за да сме спокойни. Кажи на хората си да го водят в посока, обратна на часовниковата стрелка, докато се
