найлонови. Ще се объркат следите от талка.
Ръкавиците пречеха. Той трябваше да хлъзне плика до ръба на масата, за да го вдигне. Хвана го с една ръка и се заоглежда за нещо, с което да го отвори.
Ричър извади керамичния нож от джоба си и го отвори с рязко щракване. Подаде му го с дръжката напред. Банън го пое и вкара острието под ъгъла на капачето. Прекара ножа от край до край. Острието разряза хартията, сякаш беше въздух. Той върна ножа на Ричър, хвана плика за двата ъгъла и ги притисна към средата, за да се разтвори. Погледна вътре. После го обърна и изтърси нещо на масата.
Беше единичен лист хартия формат А4. Плътна, гланцирана. Когато допря полираната повърхност на масата, листът се плъзна няколко сантиметра, преди да спре. Върху него на два реда, центриран, малко над средата на страницата, беше отпечатан въпрос. От четири думи с познатия шрифт: Хареса ли ви демонстрацията? Само последната дума беше на нов ред. Отделно от другите, тя сякаш придобиваше особено ударение.
Банън обърна плика и провери пощенското клеймо.
— Пак от Лас Вегас — каза той. — Пуснато е в събота. Не са ли твърде нагли? Да ни питат дали ни е харесала демонстрацията им три дни преди да я направят.
— Трябва да тръгваме — каза Фрьолих. — Самолетът излита в десет. Искам Ричър и Нили да пътуват с мен. Те са били вече там. Познават терена.
Стайвесънт вдигна ръка. Ричър не знаеше как да разбира жеста му. Или като
— Искам съвещания по два пъти дневно — заяви Банън. — Тук, в тази стая. В седем сутринта и, да кажем, в десет вечерта. Става ли?
— Стига да сме в града — отвърна Фрьолих. Тя стана и се запъти към вратата. Ричър и Нили я последваха. По коридора Ричър я настигна и я хвана за лакътя; на първия ъгъл, вместо да завият вдясно, той я отклони вляво, към кабинета й.
— Потърси в базата данни — прошепна й той.
Тя си погледна часовника.
— Много е бавна…
— Ами сега просто се включи в системата и остави компютъра да си събира информация цял ден.
— Банън няма ли да направи същото?
— Вероятно ще го направи. Но още една проверка няма да ни навреди.
Тя се спря и помисли за миг. После решително закрачи към кабинета си. Включи компютъра. Базата данни на Националния център имаше сложен протокол. Тя зададе личната си парола и в съответното прозорче набра
— Малко по-конкретно — обади се Ричър. — С тия ключови думи ще ти изплюе десет милиона случая, дето ще си ги биеш в главата.
Фрьолих върна курсора назад и написа
— Така добре ли е? — попита тя.
— За начало става — отвърна Ричър. — После ще конкретизираме въпроса още, ако се налага.
Фрьолих натисна клавиша „Търси“, твърдият диск зачегърта и прозорчето изчезна от екрана.
— Да вървим — каза тя.
Превозването на един вицепрезидент, заплашен с убийство, от столицата Вашингтон до славния щат Северна Дакота не е толкова просто начинание, колкото може би изглежда отстрани. За осъществяването му са нужни осем броя автомобили на тайните служби, четири патрулни полицейски коли, общо двайсет агенти, както и един самолет. За организиране на самото събитие на място са нужни още дванайсет агенти, четирийсет местни униформени полицейски служители, четири автомобила на щатската полиция плюс две киноложки единици, както се наричат. За да координира цялата операция, Фрьолих прекара цели четири часа в даване на инструкции и изслушване на рапорти по радиостанцията.
Тя остави личния си събърбан в гаража и се качи на един линкълн с шофьор, за да може да се концентрира изцяло върху задачата. Ричър и Нили пътуваха с нея отзад в лимузината, докато стигнаха до Джорджтаун и паркираха пред къщата на Армстронг. След трийсет минути към тях се присъединиха канонерката — колата с въоръжената охрана — и два събърбана. След още петнайсет минути брониран кадилак спря плътно до бордюра със задната си дясна врата, долепена до отвора на ръкава. Две патрулки на градската полиция със запалени сигнални лампи затвориха улицата между двете преки, пред и зад кортежа. Фаровете на всички коли бяха на дълги светлини. Небето беше оловносиво и преваляваше ситен дъждец. Двигателите на колите работеха, за да захранват отоплението; от ауспусите им струеше белезникав дим, който се стелеше на талази покрай бордюра.
Те седяха и чакаха. Фрьолих се свързваше по радиостанцията последователно с личните бодигардове на Армстронг в къщата, с наземните служби на Военновъздушните сили в базата „Андрюс“, с полицаите в патрулните коли. Изслушваше бюлетина за движението по пътищата от хеликоптера на една специализирана местна радиостанция, който кръжеше непрестанно над града. Навсякъде по основните артерии имаше задръствания заради лошото време. От градската пътна полиция съветваха автомобилистите да заобикалят по околовръстния път. От „Андрюс“ докладваха, че последните технически проверки на самолета са привършили и пилотите са заели места в кабината. От къщата доложиха, че Армстронг е допил сутрешното си кафе.
— Извеждайте го — нареди тя.
Преминаването през брезентовия ръкав се извърши незабелязано за очите на околните, но Фрьолих чуваше всяка стъпка в слушалката си. После лимузината се отдели от бордюра, а единият от двата събърбана я изпревари и се намести между нея и водещата патрулна кола. След нея се нареди канонерката, после линкълнът на Фрьолих и най-отзад — другият събърбан, следван от втората патрулка. Кортежът пое по Уисконсин Авеню през Бетезда, като се движеше в посока, обратна на базата „Андрюс“. Когато се вляха в околовръстния път на Вашингтон обаче, водещата кола сви вдясно и целият кортеж се насочи по заобиколния маршрут към базата. Междувременно Фрьолих се бе свързала чрез сложна система от междинни централи с екипа си в Бисмарк и проверяваше организацията по посрещането. Времето за пристигане беше един часа местно време, така че тя искаше всичко да е готово още преди да са излетели, за да може да подремне в самолета.
Кортежът влезе в базата през северния портал и се насочи направо към пистата. Лимузината на Армстронг спря така, че задната й врата се изравни със стълбичката на самолета на няколко метра разстояние. Машината беше двумоторен „Гълфстрийм“ на ВВС, боядисан в церемониалния син цвят на официалните самолети, превозващи най-висшите държавни служители. Двигателите му вече виеха пронизително и разпръскваха дъжда на вълни по земята. От двата събърбана се изсипаха група агенти, които заеха позиции. Армстронг също слезе от лимузината и пробяга в дъжда няколкото метра, които го деляха от стълбичката. След него се качиха личните му бодигардове, после Фрьолих, следвана от Ричър и Нили. От чакащия наблизо микробус слязоха двама репортери и също се качиха на самолета. Последни бяха тримата агенти от резервния екип. Накрая техници от наземните служби отместиха стълбата и стюардът затвори вратата на самолета.
Отвътре салонът не приличаше по нищо на това, което Ричър бе виждал по филмите за „Еър Форс 1“. По-скоро напомняше автобус за турнета на някоя малко известна рок група — безцветно возило, снабдено с някои дребни удобства, като единственият белег за лукс бяха малко по-качествените тапицерии на седалките. Осем от местата за сядане бяха групирани в две четворки — две по две с малки масички помежду. Наистина, седалките бяха кожени, а масите — от масивно дърво, но в иначе простия интериор изглеждаха някак не на място. Явно разпределението на местата щеше да бъде по старшинство. Всички търпеливо изчакаха на пътеката, докато Армстронг се настани. Той си избра една от седалките откъм левия борд, до прозореца, с гръб към движението. Двамата репортери седнаха срещу него. Може би предварително си бяха уредили интервю по време на полет, за да убият времето. Фрьолих и тримата лични бодигардове заеха другата четворка. Втората тройка агенти и Нили насядаха на първия ред седалки зад пилотската кабина.
