Покушението

— Да. От службата за анализ на охранителната дейност. Странна професия, наистина. По-скоро академична, отколкото практически приложима.

— Ти също можеш да направиш собствено разследване. Опитай няколко следи.

— Какви например?

— Ние сме отново в изходна позиция. Засега знаем, че Нендик се е парализирал от страх и е поддал. Трябва оттук да започнем. На твое място бих се концентрирал върху отпечатъка от палец.

— Не е картотекиран никъде.

— И в картотеките има пропуски. Базите данни непрекъснато се осъвременяват, добавят се нови файлове. Може би си струва да опиташ отново след няколко дни. И разшири периметъра. Пробвай и в други страни. Свържи се с Интерпол.

— Не вярвам тия типове да са чужденци.

— Може да са американци, които пътуват по света. Може да са били арестувани за нещо в Канада или в Европа. Или в Мексико, в Южна Америка.

— Може би… — каза тя.

— Трябва да провериш и дали в миналото някой не е изпращал заплашителни писма, подписани с палец. Дали има прецедент, така да се каже. Претърси базите данни. Откога датират най-ранните архивни файлове?

— От памтивека.

— Добре, тогава си постави условна граница от двайсет години назад. Праисторията не те интересува. Тогава и без това повечето хора са се подписвали с палец.

Тя се усмихна. Той го усети по лекото помръдване на бузата й върху рамото му.

— Защото не са имали азбука — добави той.

Тя не отговори. Беше дълбоко заспала и дишаше бавно, сгушила глава на рамото му. Той се намести леко и с гърба си усети едва забележима вдлъбнатина в матрака. Запита се дали не беше хлътнал още от тежестта на Джо. Известно време полежа неподвижно, после протегна ръка и загаси нощната лампа.

Сякаш не бяха изминали и две минути, и те отново бяха на линия — изкъпани, пиещи кафе и дъвчещи понички на поредното съвещание, този път с участието на един агент за връзка от ФБР на име Банън. Ричър беше с ватираното си яке от Атлантик Сити и с третия поред от изоставените италиански костюми на брат си, както и с третата му английска бяла риза марка Този & Онзи, сега в съчетание с тъмносиня вратовръзка.

Фрьолих беше с друг черен костюм с прав панталон, идентичен на предишния. Нили си беше с прилепналите по тялото дрехи, които бе носила в неделя вечер. Същите, които така добре очертаваха фигурата й и които бедният Нендик бе пропуснал да оцени по достойнство. Тя сменяше гардероба си със скоростта, с която й позволяваше работният цикъл на хотелската пералня. Стайвесънт беше безупречен както винаги, с един от строгите си костюми на „Брукс Бръдърс“. Може би беше нов, може би този от предишния ден. Всичките му костюми бяха напълно еднакви. Изглеждаше смъртно уморен и Ричър започваше да се тревожи за него. Професионалният опит му показваше, че умората пречи на ефективната работа по същия начин, както и пиянството.

— Ще се наспим в самолета — каза Фрьолих. — Ще кажем на пилота да кара бавно.

Банън беше около четирийсетгодишен, с туидено спортно сако и сивкави панталони от мек плат. Приличаше на ирландец — едър, масивен и безпардонен. От сутрешния студ розовото му иначе лице беше станало мораво. Той беше дружелюбен веселяк, дори лично се бе сетил да донесе кафето и поничките. Като при това ги бе купил от два различни магазина, защото бе търсил най-доброто. Жестът му не бе останал неоценен. Какъв по-добър начин да стопиш леда между две съперничещи си държавни учреждения от това да се изръсиш двайсет долара за кафе и закуска!

— Да няма тайни и в двете посоки — тъкмо казваше той. — Това предлагаме ние. И без взаимни обвинения. Но и без увъртания и шикалкавене. Според мен трябва вече да приемем, че жената на тоя Нендик е мъртва. Ще продължаваме да я издирваме, сякаш е жива, но нека не се заблуждаваме. Вече имаме три трупа. И някои улики, но не много. Предполага се, че Нендик се е срещал с тия типове, както и че те поне веднъж са идвали в къщата му, дори само за да отмъкнат госпожата. Така че за нас в къщата е извършено престъпление и ние още днес ще я минем от горе до долу, като ще споделяме с вас всичко, което открием. Разбира се, ако се свести, Нендик ще ни помага. Но ако допуснем, че това няма да стане скоро, ще действаме от три посоки едновременно. Първо, посланията, които са се получили при вас. Второ, мястото на убийството в Минесота. И трето, мястото на убийството в Колорадо.

— Вашите хора действат ли вече? — попита Фрьолих.

— И на двете места — потвърди Банън. — Според експертите по балистика оръжието в Колорадо е картечен пистолет на фирмата „Хеклер & Кох“, известен като МП5.

— Ние вече стигнахме до същото заключение — обади се Нили. — Най-вероятно е моделът със заглушител, тоест МП5СД6.

Банън кимна.

— Вие бяхте от военната полиция, нали? Значи като оръжие МП5 ви е познат отпреди. Както и на мен. Това са специални оръжия за специални армейски и военизирани части. Полицейски, барети и прочие.

Той млъкна и огледа лицата им, сякаш в думите му имаше някакъв скрит смисъл.

— А в Минесота? — запита Нили.

— Открихме куршума — отвърна Банън. — Претърсихме двора на къщата с метален детектор. Беше се забил двайсет и пет сантиметра в калта. Балистичната експертиза показва изстрел от малко гористо хълмче на около сто, сто и двайсет метра на север. Денивелацията е около двайсет и четири метра.

— Какъв е куршумът? — попита Ричър.

— Стандартен, 7,62 милиметра, на НАТО.

Ричър кимна.

— Проверявахте ли го?

— За какво?

— За външно обгаряне.

Банън кимна.

— Нискозаряден патрон. Слаб метателен заряд.

— Дозвуков боеприпас — каза Ричър. — При този калибър пушката сигурно е била „Вайме“ Мк2, със заглушител.

— Която също е специално оръжие за специални части — каза Банън. — Отряди за борба с тероризма и други подобни.

Банън отново огледа внимателно лицата на присъстващите, сякаш очакваше коментар. Такъв не последва, затова той продължи:

— Знаете ли какво?

— Какво?

— Ако съпоставите списъка на организациите в Съединените щати, които имат на въоръжение модела МП5 на „Хеклер & Кох“, със списъка на организациите, които използват „Вайме“ Мк2, ще видите, че само една организация купува и двете оръжия.

— И коя е тя?

— Тайните служби.

В стаята настана тишина. Никой не се обади повече. В този момент на вратата се почука. Беше дежурният. Той отвори и застана неподвижно в рамката.

— Току-що пристигна пощата — каза той. — Има нещо, което трябва да видите.

Положиха го върху заседателната маса. Беше познатият кафяв плик с капаче, предварително намазано с лепило, и с метална закопчалка. И със самозалепващ се етикет, отпечатан на принтер. Адресиран до: Брук Армстронг, Сенат на САЩ, Вашингтон. С ясен компютърен шрифт Times New Roman, получер. Банън отвори куфарчето си и извади чифт бели памучни ръкавици. Нахлузи ги на ръцете си — първо дясната, после лявата. Изпъна ги върху пръстите.

— Взех ги от лабораторията — обясни той. — За специални случаи. Не ви препоръчвам да ползвате