Покушението

помислил, че под големия има предвид началника, големия шеф един вид. Но се оказа, че не търси мен. Търсеше оня, големия, дето от няколко дни се навъртал покрай нас.

— Мен?! — попита изумен Ричър.

— Ти си единственият едър мъж, който е тук отскоро.

— Че за какво му е да говори с мен?

— Сега ще разберем. Той ще позвъни отново в девет и трийсет.

Ричър погледна часовника си. Беше девет и двайсет и две.

— Те са — каза Фрьолих. — Видели са те в църквата.

— И аз така мисля — каза Стайвесънт. — Това е първият ни реален контакт. Приготвили сме магнетофон. Ще вземем акустичен отпечатък от гласа. И ще се опитаме да проследим източника на обаждането. От теб се иска да говориш колкото се може по-дълго.

Ричър хвърли бърз поглед на Нили. Тя погледна часовника си.

— Нямаме толкова време — каза тя.

Ричър кимна.

— Как можем да разберем какво е в момента времето в Чикаго?

— Мога да се обадя в „Андрюс“ — каза Фрьолих. — Но защо?

— Обади се, после ще ти обясня.

Тя пристъпи към един от другите телефони. След четири минути от метеорологичната служба на военновъздушните сили й докладваха, че в Чикаго е ясно и студено и се очаква да се задържи така. Ричър погледна отново часовника си. Девет и двайсет и седем.

— Е, добре — каза той.

— Опитай се да протакаш, чу ли? — каза Стайвесънт. — Те явно не те познават. Не могат да си обяснят кой си. И това много ги притеснява.

— Благотворителният обяд по случай Деня на благодарността също ли е оповестен в интернет?

— Да — отвърна Фрьолих.

— С точно време и място?

— Да — повтори тя.

Девет и двайсет и осем.

— Какво още предстои? — запита Ричър.

— След десет дни още една среща на Уолстрийт — отвърна тя. — И това е всичко.

— А през този уикенд?

— Връща се в Северна Дакота с жена си. Утре късно следобед.

— И това ли го пише в интернет?

Фрьолих поклати глава.

— Не, това са си негови семейни ангажименти. Тях не ги оповестяваме по никакъв начин.

Девет и двайсет и девет.

— Добре — каза Ричър.

След миг телефонът иззвъня. В настаналата тишина звънът му беше оглушителен.

— Малко са подранили — каза той. — Нещо нервничат.

— Опитай се да ги задържиш на линията — още веднъж каза Стайвесънт. — Възползвай се от любопитството им. Не спирай да говориш.

Ричър вдигна слушалката и каза:

— Ало!

— Следващия път няма да извадиш такъв късмет, умнико — каза мъжки глас.

Ричър не отговори, заслушан във фоновите шумове, които се чуваха по линията.

— Хей — каза гласът, — на теб говоря!

— Само че аз не желая да разговарям с теб, кретен! — отвърна Ричър и затвори телефона.

Стайвесънт и Фрьолих го гледаха като вкаменени.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изрева Стайвесънт.

— Нещо не съм в настроение за приказки — каза Ричър.

— Казах ти да го задържиш на линията колкото можеш повече!

Ричър вдигна рамене.

— Ако толкова ти се приказваше с него, да беше вдигнал ти телефона. Можеше да се престориш, че съм аз. И да си приказвате колкото ви душа иска.

— Това беше умишлен саботаж! — пенеше се Стайвесънт.

— Не е вярно. Беше ход от играта.

— Това тук не ти е игра.

— Напротив, точно игра е.

— Трябваше да изкопчим информация.

— Я не се занасяй! Никаква информация нямаше да изкопчиш.

Стайвесънт млъкна.

— Искам чаша кафе — каза Ричър. — Ти ни измъкна от ресторанта, преди да сме свършили.

— Никой да не мърда оттук — каза Стайвесънт. — Може пак да се обадят.

— Няма да се обадят — каза Ричър.

Изчакаха още пет минути, после се отказаха, наляха си по една чашка кафе и тръгнаха към заседателната зала. Нили мълчеше, вглъбена в мислите си. Фрьолих също не продумваше. Стайвесънт се тресеше от гняв.

— Обяснявай! — кресна той.

Ричър се оказа сам в единия край на масата. След като той седна, Нили зае неутрална позиция някъде по средата. Фрьолих и Стайвесънт се настаниха плътно един до друг на противоположния край.

— Тия типове използват чешмяна вода, за да си залепват пликовете — каза Ричър.

— Е? — запита Стайвесънт.

— Шансът да допуснат разговорът им да бъде засечен от централата на тайните служби на Съединените щати е едно на милион, по дяволите! Ами че те самите щяха да затворят телефона. Аз не исках да им доставя това удоволствие. Искам да им е ясно, че ако ще си играят с мен, аз съм по-силен от тях.

— И ти провали всичко само за да им докажеш, че пикаеш по-нависоко?

— Нищо не съм провалил — каза Ричър. — Разполагаме с всичката информация, която изобщо може да се изкопчи от тях.

— С нищо не разполагаме!

— Напротив, имаме гласов отпечатък. Тоя тип каза цели дванайсет думи. С всички съществуващи гласни в езика и повечето съгласни. Както шипящи, така и фрикативни.

— Трябваше да разберем откъде се обаждат, кретен такъв!

— От обществен телефон с електронно блокирана система за идентифициране на повикването. Някъде в Средния запад. Помисли малко. Стайвесънт. Днес до обяд са били в Бисмарк, въоръжени до зъби. Така в самолет няма да ги пуснат. Значи са с кола. В момента да са най-много на шест-седемстотин километра оттам. Намират се в един от петте-шестте огромни по територия съседни щати, в някой бар или магазин, и използват обществения телефон. А всеки, който има достатъчно мозък, за да си залепи плика с чешмяна вода, ще се сети и точно колко дълъг разговор да проведе, за да не го засекат.

— Не можеш да си сигурен, че са с кола.

— Прав си — отвърна Ричър. — Не съм абсолютно сигурен. Има възможност да са ядосани от днешния неуспех. Да са направо бесни. А от интернет сайта на Армстронг бездруго са научили за утрешния благотворителен обяд. Още един, последен засега шанс, после дълго време нищо. При това положение не е изключено да са захвърлили оръжията си някъде там и да са взели самолета. Ако е така, сега са на летище О’Хеър в Чикаго и чакат връзка за Вашингтон. Може би си струваше да вдигнем под тревога тамошната полиция, за да видят кой по това време ще използва обществен телефон от летището. За съжаление обаче разполагахме само с осем минути. Ако ти се беше сетил за това по-рано, може би щеше да стане. Имал си половин час! Бил си предупреден, по дяволите! Можел си да организираш нещо. В такъв случай аз щях да